Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Какво става? - прошепна Ричард, и без дори да знам дали въпросът му не бе риторичен, отвърнах;
- Мюзет е сурогатно тяло на Бел Морт.
Погледът му беше насочен изцяло върху призрачното тяло на Бел, което покриваше другото, когато попита;
- Какво точно означава това?
- Означава, че сме загазили дълбоко.
Тогава той ме погледна.
- Аз съм Улфрик, Анита, този факт не се променя само защото някакви високопоставени вампири са пристигнали в града.
- Бъди Улфрик, Ричард, страхотно, дай всичко от себе си, но не унищожавай всички нас, докато го правиш.
Част от гнева се беше отцедила при прилива на страх. Беше невъзможно да си толкова близо да силата на Бел и да не се страхуваш.
- Или съм Улфрик, или не съм, Анита. Или съм господар, или съм роб, не мога да бъда и двете.
Повдигнах вежди към него.
- Напротив, всъщност можеш. - Вдигнах ръка. - Тази вечер нямам време за това, Ричард. Утре, ако все още сме живи, можем да го обсъдим, става ли?
Той се намръщи.
- Тялото □ не е тук, Анита, това са само свръхестествени игрички.
Колко лошо би могло да бъде?
В този момент осъзнах, че Ричард продължаваше да живее в другия свят. Свят, в който хората играеха честно, и в който никога не се случваше нещо наистина ужасно. Би трябвало да е спокойно място за живот, тази планета, която хората като Ричард наричаха „дом”. Винаги съм се възхищавала от гледката, но никога не съм живяла там. Проблемът беше, че Ричард същр не живееше там.
Първият писък проряза тишината. Всички леопардлаци отстъпиха назад и се поклониха в краката на Бел Морт. Единствено Майка остана прав. Беше застанал пред Ашър, но бе дребен като мен и не можеше да прикрие Ашър напълно.
Погледнах към Ричард, в очите му имаше толкова болка. Никога нямаше да се събуди и да бъде готов да нападне. Нямаше да се промени истински.
Извърнах се от него и започнах да се приближавам към Ашър и Майка. Жан-Кпод дойде при мен и ми предложи ръка, и аз я поех. Никой друг не се движеше заедно с нас. Плъхолаците не можеха да нападнат Мюзет. Леопардлаците правеха всичко възможно, но то нямаше да е достатъчно. Само вълците можеха да ни помогнат, но Ричард нямаше да им позволи.
В този момент се зачудих колко време ще мине преди да започна да го мразя.
48
Не можех да разбера защо Ашър крещеше. Нямаше кръв или разкъсана плът, но той продължаваше да крещи. Докато се приближавахме видях как плътта по лицето му започва да се отдръпва. Все едно кожата му потъваше около костите на черепа, сякаш докосването на Бел го изсмукваше, не само от кръв, а от всичко.
Хвърлих поглед на Жан-Клод и той изглеждаше ужасен, секунда преди от лицето му да изчезне всеки израз. Почувствах как се отдръпва в празнотата, където се криеше.
- По този начин може да го изцеди до край - гласът му беше забележително празен.
- Но ти си имунизиран към това, нали? Защото не тя те е създала.
- Тя е нашият sourdre de sang, никой не е имунизиран към докосването й.
Спрях и го отблъснах назад.
- Тогава спри. Няма нужда да се тревожа и за двама ви.
Той не започна да спори, но погледът му се плъзна през мен към Ашър. Не бях сигурна, че ме е чул и нямаше време да проверя. Почти тичах, когато Майка избута Бел назад, избута я назад, използвайки цялото си тяло и прекъсна връзката й с Ашър.
Ашър се плъзна бавно надолу по стената, а блестящото лице на Бел целуна Майка. В момента, в който устните им се докоснаха, усетих как ardeur изпълва стаята като гореща вода и се излива по кожата ми като изгарящи капки. Това ме накара да спра насред крачка, да се препъна. Стоях там, хваната между Ашър, подпрян на стената и Майка, изгубен в тази блестяща прегръдка. Знаех, че мога да пресуша Майка чрез ardeur само за няколко дни, но част от мен знаеше, че Бел може да го направи по-бързо.
Ръката на Ашър се протегна към мен, изглеждаща като ръка на скелет, като пръчки покрити с кожа. Майка се опитваше да се отблъсне от тялото на Мюзет/Бел, но тя го притискаше с ръце зад гърба му и устни, блестящи като кървава мъгла около лицето му. За секунда усетих Ашър как умира, повяхва, поради липса на по-точна дума. Жан-Клод отиде при него, но знаех че Жан-Клод няма живот, който да може да сподели. После кръстът залепен до кожата ми, заблестя за живот.
Изгаряше кожата, сякаш черната лепенка задържаше цялата топлина навътре. Почти изпищях, докато откъсвах лепенката и кръстът се изсипваше навън на светлината, бял, горещ, като звезда уловена на верига.