Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
В съзнанието ми танцуваха десетина остри забележки, но задържах устата си затворена. Страхувах се какво ще се излее от нея, ако я отворя. Приближих се напред, намалявайки оставащата дистанция между нас. Успях да видя нещр различно от гняв в погледа му -паника. Не искаше да бъда толкова близо. Чудесно.
Продължих да се приближавам, а Ричард даже направи крачка назад, след което изглежда осъзна какво е сторил. Когато се приближих към него с още една крачка, той не помръдна от мястото си. Приближих се, докато широката пола на роклята ми не докосна краката му, полите ми се завъртяха и покриха пръстите на излъсканите му обувки. Бях толкова близко, че щеше да е поестествено да се докоснем, отколкото просто да стоим, както направихме.
Проследих с очи дължината на неговото тяло и срещнах погледа му със знанието в очите ми, че знам какво има под този консервативен костюм, всеки сантиметър от него.
Ричард не гледаше лицето ми когато вдигнах поглед, взираше се в деколтето ми. Поех дълбоко въздух и заобленостите на гърдите ми се повдигнаха и снишиха, сякаш някаква ръка ги повдигаше отдолу.
Той вдигна поглед от гърдите ми и срещна очите ми. Яростта по лицето му беше нещо почти чисто. Гняв без цел, без форма. Беше като един от онези огромни опустошителни пожари, които започваха като изяждаха дърветата. После по някое време пожарът придобива собствен живот, сякаш вече не се нуждае от гориво, не се нуждае от каквото и да било, за да съществува. Гори, нараства и унищожава, не защото му трябва гориво, а защото това прави, това е неговата същност.
Изправих собствената си ярост срещу яростта на Ричард. Неговата беше нова и свежа, не бе имала време да прогори път до душата му, да издълбае празнина, в която да няма нищо друго, освен гняв.
Моята ярост беше стара, почти откакто се помня. Щом Ричард искаше да се борим, щяхме да се борим. Ако искаше да се чукаме, можехме да се чукаме. В този момент и двете щяха да нанесат еднаква вреда.
И на двама ни.
Звярът му се изправи до неговия гняв като куче, което се отзовава на гласа на стопанина си. Всяко силно чувство можеше да доведе до превръщане, а що се отнася до Ричард, тази емоция беше възможно най-силната.
Енергията на звяра му избликна като мараня над път през лятото, видима вълна от сила. Затанцува покрай голата кожа на тялото ми. Веднъж ме беше докарал до оргазъм, без да използва нищо друго, освен звяра си, докато го тласкаше в тялото ми. Но тази вечер щяхме да правим други неща. Съмнявам се, че щяха да са забавни.
Мюзет се плъзна по-близко до нас в изпръсканата си с кръв рокля.
Очите □ отново бяха сини. Прокара ръка през енергията на звяра на Ричард, играейки между двама ни, без да докосва, буквално си играеше с енергията.
- О, ти би бил много приятен за ядене, tres bon, tres tres bon*. - Тя се разсмя, и това бе от този вид смях, който, ако си в бар, щеше да те накара да погледнеш още веднъж, смях, създаден да привлича внимание. Звукът не си отиваше със засъхващата като маска на лицето и кръв.
(*на френски - много добър, много, много добър,)
Ричард позволи на гнева да изпълни очите му и го насочи към нея. Мисля, че такъв поглед би накарал всеки друг в помещението да се отдръпне назад. Мюзет отново се разсмя.
Ричард се обърна с лице към нея. Гневът му наистина не се интересуваше коя беше целта, всеки би свършил работа.
- Това не ти влиза в работата. Когато приключим с въпросите на глутницата, тогава, и само тогава, ще говорим с вампирите.
Мюзет отметна главата си назад и се разсмя ликуващо, няма друга дума за това. Тя се смя, докато не □ потекоха сълзи, които прокарваха потоци през засъхващата кръв. Смехът замря бавно, и когато тя отново отвори очи, бяха с цвят на медено-кафяво.
Дъхът на Ричард заседна в гърлото му. Бях достатъчно близко до него, за да разбера, че за момент беше спрял да диша.
Миризмата на рози беше навсякъде.
- Помниш ме, вълчо, мога да го усетя в страха ти. - Този мъркащ контраалт* накара по кожата ми да се спусне тръпка и видях как Ричард също потрепери. - С теб ще си поиграя по-късно, вълчо, но засега - тя се извърна и погледна към Ашър, - засега ще се позабавлявам с него.
(*най-ниският женски глас,)
Ашър все още бе притиснат към стената с тази крайна неподвижност, която само старите вампири я могат. Беше потънал в тишината на вечността, опитвайки се да направи така, че това да не се случи, да се скрие под носа на всички. Нямаше да се получи.
Докато тялото на Мюзет се плъзгаше към него, Бел започна да изплува от нея. Тъмно-златистата рокля покриваше бялата като дух. Черните коси се разстлаха като призрачни пламъци около нея, които се движеха от вятъра, който струеше в стаята, вятър, причинен от силата на Бел.