Тайната на Ботичели

Най-накрая майка ми благоволи да се появи с ерцхерцога. Беше облечена като за лов, а след нея вървяха непознатите мъже от свитата ни. Помотах се около портите и в мига, в който пазачите пуснаха малката групичка, аз се плъзнах след тях. Веднага след това отново се покрих и ги последвах в сенките с разтуптяно сърце. Сега вече моят Урсус маритимус ми стана отново приятел, защото благодарение на него се сливах изцяло със снежния пейзаж наоколо. Оставих групичката на майка ми да вземе преднина. Не се страхувах, че ще ги изгубя, защото те носеха запалени факли, които осветяваха цялата планина и ме водеха напред като Витлеемската звезда.

Проследих огненото съзвездие до подножието на планината, след което групичката спря. После звездата се превърна в комета с ярка опашка, след това в кръг и миг по-късно светлината изчезна.

С разтуптяно сърце аз се втурнах към мястото, където бях видяла за последно светлината. Малката разчистена плоча не предлагаше никакъв заслон, но аз се досетих, че групичката трябва да е изчезнала в отвора. Втурнах се напред, озъртайки се навсякъде, с изключение на долу. Но веднага спрях и паднах на колене, озъртайки се отчаяно. Осъзнах, че съм извадила голям късмет, дето съм спряла, защото видях, че се намирам на ръба на зееща дупка, разтворила паст като отвор на кладенец — кладенец, който потъваше в непрогледен мрак. Потреперих въпреки топлото си палто, когато си дадох сметка, че като нищо можех да падна директно в дупката и да си счупя врата в пропастта. Сега вече разбрах защо светлината на факлите бе оформила кръг, преди да изчезне — хората бяха заобиколили дупката, след което се бяха спуснали надолу в шахтата. Проснах се по корем и се приближих внимателно до ръба на пропастта — да, отвътре действително се виждаше жълтеникав отблясък и аз разбрах, че това не е кладенец, а нещо като вход към подземен тунел. Не се чуваше нищо, което ми подсказа, че групичката на майка ми трябва да се е спуснала доста навътре. Опипах меката почва за нещо, където да се задържа, и открих мазно въже, завързано за дебел кол. Поех си дълбоко дъх, като че ли се канех да се гмурна във вода, и се спуснах по него.

В стените имаше нещо като стъпала, издялани в самата скала, където да си слагаш краката, обаче моите модни островърхи обувки отказваха да се пъхнат в тях. Започнах да ритам с крака, ръцете ми едва издържаха. Палтото ми се оказа по-тежко и от воденичен камък — трябваше да го оставя горе. Идваше ми да изритам и обувките си, но се опасявах някоя от тях да не удари по главата хората долу и да ме издаде. Придвижвах се било с подритвания, било с плъзгане. Голите ми ръце започнаха да се охлузват, краката ми пламнаха. Надявах се шахтата да не е много дълбока. В съзнанието ми нахлу споменът за клъцнатата глава на брат Ремиджо, въртяща се бързо към дъното на кладенеца в „Санта Кроче“. Преглътнах надигащия се в гърдите ми страх и се опитах да извикам в ума си някакъв по-щастлив спомен за пребиваване под земята — когато двамата с брат Гуидо бяхме в катакомбите на Рим. Така, с красивото му лице пред вътрешния си взор, аз намерих сили в себе си да продължа и ето че не след дълго краката ми усетиха твърда почва.