Кралство на пепелта

Просто сърце не му даваше да я разпитва защо не искаше или не можеше да използва магията си, защо нито съзираха, нито долавяха дори частица от нея, откакто беше на свобода. Какво ѝ бяха причинили Майев и Каирн, за да я накарат толкова да намрази и да се уплаши от собствената си сила, че да не я докосва...

Разяждан от тревога и страх, Роуан се измъкна безшумно от стаята. Глъчката от трескавата подготовка за сражението го посрещна още в коридора. Едва след миг вратата зад него се отвори и нечии стъпки го настигнаха заедно с онзи познат, дяволски мирис.

- Изгаряха плътта ѝ.

Роуан погледна косо Фенрис.

- Какво?

Фенрис кимна на една минаваща лечителка.

- Каирн. По заповед на Майев.

- Защо ми го казваш?

Фенрис, независимо от кръвната клетва, независимо от жертвата му към Елин, нямаше право да се меси в тези неща. Това беше единствено между него и вречената му.

Фенрис го удостои с безрадостна усмивка.

- Взираше се в нея през половината нощ. Пък и е изписано на лицето ти. Всички си го мислите: защо просто не изпепели врага?

Роуан тръгна към умивалниците в дъното на коридора. Неколцина войници и лечителки стояха покрай някакво метално корито и миеха лицата си, за да разсеят съня или нервността си.

Фенрис продължи:

- Сложи ѝ онези метални ръкавици. Един път ги нажежи над открития огън на мангала. Беше... - Той се запъна, а Роуан вече едва дишаше. - Лечителните се трудиха цели две седмици над обезобразените ѝ ръце и китки. А щом се събуди, кожата им беше съвършено нова. Не можеше да си обясни какво ѝ се бе случило наистина и какво се бе оказало просто кошмар.

Роуан взе една от каните, които децата пълнеха през няколко минути, и я изсипа върху главата си. Водата впи ледени зъби в кожата му и заглуши грохота в ушите му.

- Какво ли не ѝ причини Каирн. - Фенрис също грабна една кана, сипа малко вода в шепите си и наплиска лицето си. Роуан гледаше с разтреперани ръце как водата се стича в легена под коритото. - А твоите белези... - Фенрис пак потри лицето си. - Каквото и да ѝ правеха, те си оставаха. Задържаха се най-дълго от всичките ѝ други белези.

Но кожата по шията ѝ беше съвършено гладка, когато я откриха...

Прочел мисълта му, Фенрис обясни:

- Изчезнаха чак при последното изцеляване, точно преди да избяга. След като Майев ѝ каза, че ти си заминал за Терасен.

Думите го повалиха като удар. Вречената му бе загубила надежда, че ще ѝ се притече на помощ. Дори най-великите лечителни на света не бяха съумели да ѝ я отнемат преди това.

Роуан избърса лице в ръкава на жакета си.

- Защо ми разказваш всичко това? - попита отново.

Фенрис се надигна, подсушавайки лицето си със същия нехаен жест.

- За да спреш да се чудиш какво ѝ се е случило. Да се съсредоточиш върху днешната ни задача. - Воинът тръгна с него към мястото, където им бяха казали, че ще ги очаква скромна закуска. - И да ѝ позволиш сама да дойде при теб, когато се почувства готова.

- Тя ми е вречена - изръмжа му Роуан. - Смяташ ли, че не знам как трябва да постъпя?

Песът му с пес, можеше да отиде да вре муцуната си в нечии чужди отношения!