Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Сватба ли споменахте, дъще?

Майка й все още стоеше наведена на два ката срещу нея и търсеше да улови следи от лъжа.

– Да! – изчурулика Михримах и стана. – Да не би нашата майка да се е отказала от идеята да омъжва единствената си дъщеря за Рюстем ефенди?

Хюрем се залута между почудата и радостта. В един момент си помисли: „Умното ми момиче! Най-после го проумя! Най-после проумя, че за да живеем, сме осъдени да зависим от онзи, куция!“

Радостта й обаче веднага се помрачи:

– Сватба ли? – попита отново. – С Есма разглеждахте коприни като за сватба?

– Сгодените момичета не могат ли да разглеждат коприни, шалове, дамаски, кадифета, разноцветни шифони, панделки? – направи сконфузена физиономия Михримах. – И дъщеря ви постъпи точно по същия начин.

Хюрем най-сетне се изправи, изглеждаше радостна, направо щастлива.

– Платове да иска моята принцеса! Вашата валиде ще ви докара на крака всички търговци на платове от Персия, Йемен, Индия, Китай...

Дълбоко в душата й все още мъждукаше смътно подозрение, но най-сетне беше повярвала, че Михримах се е съгласила с тази женитба.

– Е, щом е така, да оставим дъщеря си на спокойствие, да си почине добре. Защото в предстоящите дни ще се изморява още повече.

– Валиде! – обади се Михримах, докато тя пристъпваше към вратата.

Направи й знак да дойде и да седне до нея.

– Имам да ви казвам нещо!

Затрептялата в душата на Хюрем радост изведнъж се превърна в страх. Разколебана отиде и седна до Михримах.

– Какво? Нещо лошо ли е? Недей след такава радост...

– Не... – промълви Михримах. – Не е лошо...

Замисли се, тъй като и когато викна подире й „Валиде!“, още не си беше наумила за какво да я върне. Още не й беше хрумнало какво да й каже сега.

Погледна я в разтревожените очи и произнесе:

– Поне веднъж идете да видите и вие тази Чешма на Дилруба!

„Ооох! Слава богу!“ – отдъхна си с облекчение Хюрем.

– Толкова е красива, така ли? Толкова, че трябва и ние да я видим.

– И още как! Може ли камъкът да оживява, да говори? Ето на, оживял е!

– Кой я е изградил?

Без малко да се изпусне: Човекът, който окачва кубета по небето, но в последния момент се сдържа.

– Говори се, че е Майстор Синан! – съобщи го съвсем равнодушно. – Искам да кажа, нали вие развивате благотворителност за изграждане на най-различни неща. Дойде ми наум, че ако видите и харесате Чешмата на Дилруба, може да извикате Майстор Синан и да му възложите някаква поръчка. Може би някоя чешма, някакъв шадраван...

Подозрителните очи на Хюрем отново се приковаха в дъщеря й, замисли се.

– Майстор Синан, а? – изсумтя под нос. – На колко години бил нашия майстор?

Михримах учудено скочи:

– Откъде да знаем, валиде! Името му научихме, защото го е издълбал на камъка. Име на майстор, за когото всички не спират да говорят.