Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

След третото им преспиване сред развалините на Асу'а неговото рухнало великолепие вече не я впечатляваше особено. Мрачните зали някак събуждаха спомените й — незначителни случки от детството й в Меремунд, преживяванията й като принцеса в Хейхолт. Сякаш беше увиснала между древното минало на ситите и собствените си спомени.

Стигнаха до широко стълбище, чиито застлани с прах стъпала се изкачваха нагоре, а перилата имаха формата на розови храсти. След като проверката на Бинабик установи, че то е част от техния маршрут, Мириамел усети, че я обзема въодушевление. Най-после щяха да тръгнат нагоре след толкова дългото спускане към дълбините!

Но след продължило малко повече от час изкачване по очевидно безкрайното стълбище въодушевлението й помръкна и мислите й отново се разпиляха във всички посоки.

„Саймън го няма, а аз така и не успях да… да разговарям истински с него. Обичах ли го? Никога не би могло да се получи — как би могъл да ме обича, след като му разказах за Аспитис? Но можехме да си останем приятели. Но дали го обичах?“

Тя погледна към ботушите си, които се изкачваха ли, изкачваха по стъпалата, изнизващи се като бавен водопад.

„Излишно е да се питам… но мисля, че го обичах“.

И щом си помисли, усети нещо огромно и безформено да се надига в нея, безкрайна скръб, която заплашваше да прерасне в умопомрачение. Потисна го, уплашена от мощта му.

„О, Господи, винаги ли така се случва в този живот? Да притежаваш нещо скъпоценно и да го осъзнаеш, когато вече е твърде късно?“

Едва не връхлетя върху Бинабик, който внезапно беше спрял на стъпалото пред нея — главата му беше почти на височината на нейната. Тролът затисна устата си с ръка — предупреждаваше я да мълчи.

Току-що бяха подминали една площадка, от която няколко сводести изхода извеждаха към различни разклонения, и в първия момент на Мириамел й се стори, че тихите шумове идват от някое от тях, но Бинабик посочи нагоре по стълбището. Жестът му беше красноречив: пред тях имаше някой.

Унесът й моментално се изпари. Кой би могъл да броди из тези мъртви зали? Саймън? Беше прекалено хубаво, за да се надява. Но кой друг би могъл да се скита из сенчестия свят? Лишените от покой мъртъвци?

Докато отстъпваха към площадката, Бинабик разглоби тояжка си и измъкна частта, която завършваше с острие на нож. Мириамел посегна за своя нож, щом шумът от стъпките се усили. Бинабик свали торбата от рамото си и тихичко я сложи на каменния под до краката на Мириамел.

На тъмното стълбище се появи силует — приближаваше се бавно и уверено към осветеното от факлите пространство. Мириамел изпита усещането, че сърцето й ще изскочи. Беше мъж, когото не беше виждала никога. Изпод дълбоката му качулка очите му гледаха опулено от изненада или страх, но зъбите му се белееха в необяснима усмивка.