Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Тоз път извадил късмет, а? — каза непознатият.

— Късмет ли?

Саймън се озадачи. Да не би норните да го бяха затворили с луди?

— Свещеникът. Късмет, че тоз път имал друга работа. Втори път няма имаш… затворници трябват за работа.

— Не знам за какво приказваш.

— Ти… ти не ковач — продължи непознатият, присвил очи. — Може мръсен, но няма пушек по теб.

— Норните ме хванаха — отвърна след кратко колебание Саймън. Нямаше никаква причина да се довери на този мъж, но и никаква да не го направи. — Белите лисици — поправи се той, усетил по недоумяващия израз върху мършавото лице, че мъжът не го е разбрал.

— А, дяволите. — Мъжът направи боязливо знака на Дървото. — Понякога ние тях вижда, но само отдалече. Безбожни същества, чудовища. — Той огледа внимателно Саймън, приближи се още малко и прошепна: — Не казва на никой друг ти не ковач. Тук, ела тук.

И отведе Саймън встрани. Останалите маскирани мъже вдигнаха погледи, но не проявиха особен интерес към новодошлия. Очите им бяха празни като втренчения поглед на извадена на брега риба.

Мъжът пъхна ръка в купчина одеяла и измъкна една маска срещу пушек и мръсна дрипава риза.

— Ето, вземи това — били на Стар Крив крак, но вече не му трябват, където отишъл. Така приличаш като всички други.

— Това добре ли е?

Саймън бе толкова объркан, че му беше трудно да мисли. Очевидно беше в ковачницата. Но защо? Това ли беше единственото му наказание за шпионирането — да работи в леярната на двореца? Струваше му се прекалено безобидно.

— Ако не иска работи до смърт… — отвърна мъжът и се разкашля с такова сухо хриптене, че сякаш хриповете се откъртваха чак от петите му. Мина известно време, преди да е в състояние да продължи: — Ако доктор забележи ти нов тук — изсвистя той, — направо съсипе от работа, мен слуша. Че и повече. Много, много зъл бъде. — Тонът му беше заплашително убедителен. — По-добре теб не забелязва.

Саймън огледа мръсните парчета плат.

— Благодаря ти. Как се казваш?

— Станхелм. — Мъжът отново се разкашля. — И на други недей казва ти нов тук или те изприпкат до доктор толкова бързо, че твои очи изхвръкнат. Казвай ти носил кофи за руда. Тези спят в друга дупка от другата страна, но Бели лисици и войници хвърлят всички дезертьори през таз врата, без значение от кого побягнали. — Той наведе унило глава. — Ние малко останали, а работа много. Затуй довели тук, а не убили. Как ти е името, момче?

— Сеоман.

Саймън се огледа. Останалите се бяха отпуснали на одеялата си с притворени очи и не проявяваха никакво любопитство.

— Кой е този доктор?

За част от секундата споменаването на думата го беше изпълнило с безумна надежда, но дори да беше оцелял от ужасния пожар, Моргенес не беше човек, който да предизвиква страх.