Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Улеи, някога корита на потоци, а сега пълни с фин прах, пресичаха разкъртените подове от едно помещение в друго, а над тях се издигаха богато украсени мостове. Огромни стенни свещници над главите им във формата на невероятни фантастични цветя се спускаха от гравираните пълзящи растения и листа, с които бяха осеяни таваните. Мириамел изпита непреодолимо желание да може да ги види така, както са изглеждали, озарени от ярка светлина. Ако се съдеше по избледнелите цветове, запазени в цепнатините на камъните, дворецът някога беше наподобявал бляскава градина с всевъзможни цветове и почти невъобразими нюанси.

Но въпреки че редуващите се помещения я смайваха с великолепието си, нещо в тези безкрайни зали я караше да настръхва. Въпреки цялата им неописуема красота те очевидно бяха направени за обитатели, които възприемаха нещата по съвсем различен начин от един смъртен: странни ъгли, внушаващи тревога пространства. Някои от залите с извисяващи се внушителни сводове изглеждаха прекалено просторни за изпълващите ги украшения и декорации, докато други бяха почти угнетяващо потискащи, до такава степен ограничени и претрупани с украшения, че беше невъобразимо да са били предназначени за повече от един обитател. Още по-странно беше, че останките от двореца на ситите излъчваха някакво усещане за живот. Освен едва доловимите звуци, напомнящи гласове, и странното раздвижване на въздуха Мириамел навсякъде съзираше неуловимо трептене, някакво загатване за невидимо движение, сякаш беше заобиколена от някаква нереалност. Представяше си, че ще премигне и Асу'а ще засияе пред нея в целия си блясък или — което беше не по-малко вероятно — ще види около себе си покрити с кал празни пещерни стени.