Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Ако е — отвърна дребосъкът, — мисля, че има съвсем нищожен шанс да го открием. Съжалявам, Мириамел, но тук има безкрайно много левги тунели.

Бродещият из мрака самотен Саймън. Тя изпитваше истинска болка при тази мисъл — беше се държала толкова жестоко с него!

Изпитваше отчаяно желание да мисли за нещо друго и смени темата:

— Наистина ли ситите са построили всичко това?

Стените се извисяваха на огромна височина и светлината на факлите не достигаше до тавана. Над главите им бе надвиснала абсолютна чернота, все едно двамата с трола седяха под беззвездно небе.

— С известна помощ. Чувал съм, че са им помагали техните братовчеди — всъщност тъкмо те са направили картите, които си прекопирала. Други безсмъртни, владетели на камъка и земята. Еолаир твърди, че някои от тях все още живеят под Хернистир.

— Но кой би могъл да живее тук долу? — учуди се тя. — Без да види никога деня…

— А, не можеш да разбереш. — Тролът се усмихна. — Асу'а е бил изпълнен със светлина. Дворецът, в който си живяла, е построен върху огромния дом на ситите. Асу'а е бил погребан, за да се роди Хейхолт.

— Но няма да остане погребан — отвърна навъсено Мириамел.

Бинабик кимна.

— Ние, кануките, вярваме, че душата на един убит човек не може да намери покой и остава в тялото на животно. Понякога тя преследва убиеца, понякога остава на мястото, което е обичала най-много. И в двата случая не намира покой, докато не бъде разкрита истината и престъплението не бъде наказано.

Мириамел се замисли за душите на всички избити сити и потръпна. Откакто се бяха спуснали в тунелите под „Свети Сутрин“, до слуха й бяха стигали не едно и две странни отеквания.

— Не могат да намерят покой.

Бинабик повдигна вежда.

— Тук има не само ненамерили покой души, Мириамел.

— Да, но тъкмо това… — тя понижи глас, — тъкмо това е Кралят на бурите, нали? Убита душа, която търси отмъщение.

Тролът изглеждаше разтревожен.

— Не ми е приятно да разговарям за такива неща тук. А и доколкото си спомням, той сам е станал причина за смъртта си.

— Защото римърсгардците са били обсадили крепостта и така или иначе са щели да го убият.

— Има истина в това, което казваш — призна Бинабик. — Но моля те, Мириамел, нека престанем. Не знам какви същества има тук, нито какви уши биха могли да ни подслушват, но си мисля, че колкото по-малко разговаряме за това, толкова по-добре ще се чувстваме. По много причини.

Мириамел наведе глава в знак на съгласие. Сега й се искаше въобще да не беше споменавала за всичко това. След повече от целодневно блуждаене из тези потискащи сенки мисълта за неумрелия противник и без това витаеше наоколо.