Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Смътно осветените коридори сякаш нямаха край. Всички наричаха Хейхолт най-огромната къща, но въпреки това Саймън наистина беше изумен от размерите му. Сякаш от всяка следваща врата започваха нови безкрайни коридори. Макар нощта навън да беше тиха, из коридорите се носеха пронизващи ветрове. Саймън успяваше да зърне само по някой смътен силует в дъното на проходите, но сенчестите пространства бяха оживени от гласове и странни звуци.

Сграбчили го все така непоколебимо, норните го повлякоха през една врата, зад която имаше стръмно тясно стълбище. След дългото спускане, притиснат толкова плътно между двамата безмълвни безсмъртни, че имаше чувството, че при докосването студената им кожа изсмуква топлината от тялото му, стигнаха до друг пуст коридор и почти веднага се спуснаха по ново стълбище.

„Отвеждат ме към тунелите — помисли си отчаяно Саймън. — Отново в тунелите. О, господи, в непрогледния мрак!“

Най-после спряха пред огромна обкована с желязо дъбова врата. Единият норн измъкна огромен ключ и го пъхна в ключалката, след което дръпна вратата, като изви бялата си китка. Отвътре блъвна горещ, задушлив облак пара и защипа очите и носа на Саймън.

Той стисна очи и зачака какво ще стане. Най-накрая погледна. Норните бяха втренчили черните си безизразни очи в него. Запита се дали това е затворническата му килия. Или тук хвърляха телата на жертвите си?

Осмели се да проговори.

— Ако искате да вляза вътре, ще трябва да ме принудите да го направя.

И стегна мускули в съпротива.

Единият норн го блъсна. Саймън сграбчи вратата и се олюля за момент на прага, но загуби равновесие и политна в празното пространство.

Нямаше под.

Миг по-късно разбра, че под има, но на няколко лакътя под вратата. Стовари се върху натрошените камъни и се хързулна напред, като крещеше от стъписване и болка. Останал да лежи задъхан, оглеждаше танцуващите отражения на огнените пламъци върху изненадващо високия таван. Долавяше странни съскащи шумове. Ключалката над главата му изщрака.

Саймън се претърколи и видя, че не е сам. Няколко странно облечени мъже — ако изобщо бяха хора, тъй като лицата им бяха почти напълно покрити с мръсни парцали — го наблюдаваха от известно разстояние. „Ако са мъчители — помисли си Саймън, — сигурно са уморени от работата си“.

Зад тях зееше огромна пещера, приспособена по-скоро за зверове, отколкото за човешки същества. Покрай стените бяха струпани парцаливи одеяла, които приличаха на опустели гнезда. В един улей течеше вода, която отразяваше червеникавите проблясъци, сякаш беше разтопен метал. Вместо солидна каменна стена, каквато очакваше да види в една затворническа килия, в дъното на пещерата имаше отвор към някакво по-обширно пространство, изпълнено с потрепващата светлина на пламъци. Нечий глас изкрещя от болка.