Зовът на барабана [bg]

Факлата ми вече гореше опасно слабо; усещах топлината, която пърлеше ръката ми. Извадих друга суха съчка изпод наметалото си и я запалих от първата, като пуснах овъглената точно преди да ми изгори пръстите.

Дали се отдалечавах от хижата, или се движех успоредно на нея? Знаех, че примките са заложени в груб кръг, но нямах представа колко точно са. Досега бях открила три, всичките празни и заложени.

Четвъртата не беше празна. На светлината на факлата ми блеснаха ледени кристалчета по козината на голям заек, който беше проснат под един заледен храст. Докоснах го, вдигнах го и свалих примката от врата му. Беше скован дали от студа, или сковаването след смъртта. Значи беше умрял преди известно време, в такъв случай какво ми говореше това за местонахождението на Джейми?

Опитах се да мисля логично, като пренебрегвах все по-силния студ, който се просмукваше в ботушите ми и сковаването на лицето и пръстите ми. Заекът лежеше в снега; виждах следите от лапите му и от предсмъртните му конвулсии. Не можех да видя следите на Джейми обаче. Добре, значи не беше идвал тук.

Стоях неподвижно, дъхът ми оформяше малки бели облачета около главата ми. Усещах как в ноздрите ми се образува лед; ставаше по-студено. Някъде между предишната и тази примка той се беше отклонил от пътя си. Къде? И къде беше отишъл?

Бързо тръгнах обратно, търсех последните му следи. Отне ми доста време да ги открия; снегът почти бе покрил голата земя с тънък сияещ слой. Втората ми факла бе изгоряла до половината, преди да открия следата отново. Ето я, безформено петно в калта до поток. Бях открила примката със заека, като тръгнах в посоката, в която ми се стори, че води следата, но явно не беше така. Той беше излязъл от калта и тръгнал… накъде?

— Джейми! — извиках. Извиках още няколко пъти, но снегът като че ли поглъщаше гласа ми. Заслушах се, но чух само гъргоренето на покритата с лед вода в краката ми.

Той не беше зад мен, не беше и пред мен. Значи наляво или надясно?

— Онче — бонче — счупено пиронче — промърморих и се обърнах надолу по склона, защото там се вървеше по-лесно и продължих да викам от време на време.

Спрях да се ослушам. Дали не чух вик? Извиках отново, но не чух отговор. Вятърът се засилваше, клоните на дърветата тракаха над мен.

В този миг стъпих върху заледен камък, подхлъзнах се, пързулих се по ниския кален склон и се ударих в храсти леукотое, излетях през тях и се вкопчих в заледените вейки с бумтящо сърце.

Пред краката ми беше ръбът на каменен перваз, който свършваше в нищото. Като се държах за храстите, за да не се подхлъзна, аз се приближих и погледнах от него.