Колелото на Осхайм [bg]

Един манекен от купчината отхвръкна и се преметна два пъти във въздуха, преди да падне на земята.

— Качвай се на проклетия си кон, Джал. Трябва да тръгваме. — Кара махна раздразнено към Убиец.

Посръбнах от виното и я изгледах. Толкова ми бяха опявали, че Колелото давало живот на страховете ти, че съвсем бях забравил хубавата част на уравнението. Ако това беше някаква мостра как ще изглеждат нещата, след като Колелото се завърти отвъд критичната точка, аз бях изцяло за.

Стърженето откъм купчината се бе усилило и трябваше да повиша глас, за да го надвикам.

— Слез, Кара. Ела да се позабавляваме. Толкова рядко се случва светът да ти даде за разнообразие онова, което искаш.

Още два манекена бяха отхвърлени от купчината, прекършени на няколко парчета. Един торс падна в храстите наблизо. Потупах по дивана и манекенът-Лиза седна до мен. Може да беше по-щедро оформена от оригинала, но пък човек все пак не може да контролира въображението си, нали?

Кара приближи големия си миризлив кон до нас.

— Трябва да тръгваме веднага! Тук хората умират, защото колкото и възхитителни да са нещата, които си представят, лошите неща винаги са по-лоши. Самоунищожението в нас винаги взима връх.

Прекъсна я рев и купчината манекени се надигна, ръсейки пластимасови тела. Миг по-късно от нея се появи Джон Резача с половин дузина съвършено оформени пластимасови жени, все още вкопчени в него.

— Мамка му! — Представих си дракон, целия в лъскави люспи и бълващ огън, който се спуска върху врага ми. Миг по-късно стълб оранжево-бял пламък заля мястото, където стоеше Джон Резача. Лъхна ни горещина. Конете се разтичаха, цвилейки в паника, аз изтървах виното в скута си, а диванът се катурна назад.