Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Дано винаги намериш вода и заслон, Ранд ал-Тор — каза Индириан.
След като вождовете излязоха, Ранд остана да седи, загледан намръщено в чашата си. Но не можеше да намери отговори в тъмния чай. Накрая остави чашата до подноса и смъкна ръкавите си. Очите на Мерана си останаха напрегнато приковани в него, сякаш се мъчеха да изтръгнат мислите му. Около нея също се долавяше нотка на нетърпение. Беше й казал да си стои в ъгъла, докато не започне да чува гласове. Тя очевидно не виждаше причина да не може да излезе оттам, след като вождовете вече си бяха отишли. Да излезе и да разбере какво са си казали.
— Смятате ли, че вярват, че Айез Седай ми дърпат конците? — каза той.
Младият Наришма се сепна. Всъщност той беше малко по-възрастен от Ранд, но приличаше на пет-шест години по-малко момче. Той погледна към Мерана, сякаш тя знаеше отговора, и неловко помръдна рамене.
— Аз… не знам, милорд.
Дашива примигна, спря да си мърмори и изгледа Ранд накриво.
— Има ли значение, след като ти се покоряват?
— Има — каза Ранд. Дашива сви рамене, а Наришма се намръщи замислено. И двамата сякаш не разбираха, но Наришма все пак като че ли беше на път.
Каменният под зад трона на подиума беше осеян с карти — завити на рула, сгънати или разгънати. Той заотмества някои с тока на ботуша си. Толкова неща, с които трябваше да жонглира едновременно. Северен Кайриен и планините, наречени Камата на Родоубиеца, и територията около града. Иллиан и Равнините на Маредон, чак до Фар Мадинг. Островът на Тар Валон и всички околни градчета и села. Геалдан и част от Амадиция. В главата му закръжиха цветове. Луз Терин стенеше и се смееше някъде отдалеко, глухо, налудничаво мърморене: да избиел Аша’ман, да избиел Отстъпниците. Да убиел себе си. Аланна спря да плаче, мъката секна под тънката нишка на гнева. Ранд прокара длани през косата си и притисна слепоочията си. Какво ли беше да си е сам вътре в собствения си череп? Вече не помнеше.
Едно от високите крила на вратата се отвори и пропусна една от Девите, които пазеха на стража в коридора. Казваше се Риалин — с буйна жълто-червеникава коса, вечно ухилена и приятно закръглена. Доколкото беше възможно една Дева да е закръглена.
— Берелайн сур Пейендраг и Анура Ларисен желаят да се видят с Кар-а-карн — обяви тя. Гласът й преля от топла дружелюбност на първото име към хладно равнодушие на второто, без да развали широката й усмивка.
Ранд въздъхна и отвори уста да им разреши да влязат, но Берелайн не изчака, а нахълта. Доста по-спокойната Анура я следваше по петите. Айез Седай се сви малко притеснена при вида на Дашива и Наришма и зяпна с любопитство стоящата в ъгъла Мерана. Не и Берелайн обаче.
— Какво означава това, милорд Дракон? — викна тя и размаха писмото, което той й бе изпратил тази заран. — Защо трябва да се връщам в Майен? Управлявах добре тук от ваше име и вие го знаете. Не можах да спра Колавер да се коронова, но поне й попречих да промени наложените от вас закони. Защо трябва да бъда отпращана? Защо трябваше това да ми се съобщи с писмо? А не лице в лице. С писмо с благодарност за добрата ми служба — изгонена като последния чиновник, който е събрал данъците и от него няма повече нужда.
Първата на Майен беше една от най-красивите жени, които Ранд бе виждал. Черната й коса падаше на блестящи вълни по раменете й, ограждайки лице, пред което щеше да зяпне и слепец. Човек можеше да се удави в тъмните й очи. Днес се беше облякла в лъскава сребриста коприна, тънка и впита по тялото й, по-подходяща да радва очите на някой любовник насаме. Всъщност, ако деколтето й беше с един косъм по-ниско, тя нямаше да може да облече тази рокля за пред хора. От друга страна, той не беше сигурен, че е съвсем за пред хора. Докато пишеше писмото, си беше казал, че го прави само защото е прекалено зает и няма време да спори с нея. Истината беше, че му доставяше прекалено удоволствие да я гледа; странно защо, не беше започнал да усеща, че това е… е, не точно грешно, но почти.
Веднага щом тя се появи, Луз Терин престана да мрънка и тихичко си затананика — имаше този навик, когато се възхищаваше от някоя жена. Ранд изведнъж се усети, че се опипва по ухото, и се сепна. Инстинктивно осъзна, че и това е едно от нещата, които Луз Терин правеше несъзнателно, също като тананикането. Свали ръката си, но за миг му се дощя отново да си попипа ухото.