Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Трябваше да я убием, както предложих още когато се появи — викна тя, после махна с ръце и отново закрачи енергично, засъхналите нечистотии захрущяха под меките й пантофи. — Да, да, знам. Нашите Сестри в палата може да станат подозрителни. Не искаме да привличаме вниманието им. Но да не би да си забравила Танчико? Или Тийр? Където се появят тези две момиченца, следва погром. Мен ако питаш, след като не можем да ги убием, трябва да стоим колкото се може по-далече от Нинив ал-Мийра и Елейн Траканд. Колкото може по-далече!
— Успокой се, Испан. Успокой се. — Ако имаше някакъв резултат, то утешителният тон на Фалион като че ли само развълнува другата жена още повече, но Фалион беше убедена в едно: логиката трябваше да надмогне чувствата.
Седнал на едно обърнато буре, той гледаше умислено къщата от другата страна на оживената улица. Изведнъж се усети, че опипва главата си. Главоболие нямаше, но понякога чувстваше главата си… странно. Най-често — когато се замисляше за онова, което не можеше да си спомни.
Триетажна и боядисана в бяло, къщата принадлежеше на една златарка, на която уж й бяха дошли на гости две приятелки, с които тя се била запознала по време на някакво свое пътуване на север преди години. Приятелките й ги бяха мернали само при пристигането им и след това никой повече не ги беше видял. Да разбере всичко това се беше оказало лесно. Да разбере, че двете са Айез Седай — малко по-трудно.
Някакъв длъгнест младеж в опърпан елек мина по улицата — подсвиркваше си и спря, когато го мерна седнал на бурето. Дрехата му, както и усамотеното място, което беше заел — както и всичко останало по него, помисли си той с жалост — изглежда, се сториха съблазнителни за младежа и породиха в главата му лоши помисли. Той въздъхна и бръкна под палтото си. Ръцете му вече не притежаваха силата и гъвкавостта, нужни за боравене с меч, но двата дълги ножа, които носеше вече от над тридесет години, бяха изненадвали не един опитен мечоносец. Може би нещо от това блесна в очите му, защото длъгнестият младеж размисли и продължи по пътя си, като отново си заподсвирква.
Портата на конюшнята до къщата на златарката се отвори и се появиха двама недодялани мъже — тикаха количка, натоварена с мокра слама и конска тор. Какво ли бяха намислили? Арнин и Над не бяха момци, които ще се хванат току-тъй да чистят тор от конюшни.
Той реши да остане тук до тъмно и след това да види дали ще може да намери хубавичката малка убийца на Карридин.
Отново попипа главата си. Рано или късно щеше да си спомни. Не му оставаше много време, но то беше всичко, с което разполагаше. Това поне го помнеше.
ГЛАВА 18
Докато плугът цепи земята
Сграбчил сайдин достатъчно дълго, за да развърже преградата, която бе изпрел в единия ъгъл на преддверието, Ранд надигна обкованата си със сребро чашка и каза:
— Още чай.
Луз Терин измърмори сърдито в главата му.
Резбовани и тежко отрупани с позлата столове стояха в две редици от двете страни на Изгряващото слънце, две крачки широко, всечено в лъскавия каменен под, и още един стол, толкова позлатен, че изглеждаше излят от злато, увенчаваше малък подиум, също така пищен, но самият Ранд седеше на килим, опънат специално за случая, с тайренска плетеница от зелени, златисти и сини шарки. Тримата вождове на кланове, които седяха насреща му, щяха да го укорят, ако ги посрещнеше на стол, дори да им беше предложил и на тях по един. Те също така представляваха плетеница, през която трябваше да се стъпва много предпазливо. Ранд беше по риза със запретнати ръкави, за да се виждат червено-златистите Дракони, виещи се по ръцете му. Айилският кадин-сор покриваше техните — само на лявата ръка. Навярно това напомняне кой все пак е той — че той също е влизал в Руйдийн още когато пътуването дотам значеше смърт за повечето мъже — та навярно то беше излишно. Навярно.
Тримата насреща му леко се сепнаха, когато Мерана, току-що освободена, пристъпи от ъгъла, в който доскоро бе запечатана. Сбръчканото лице на Джанвин все едно че беше изсечено от старо дърво, но то винаги беше такова и макар синкавосините му очи да изглеждаха буреносни, те също тъй винаги си бяха такива. Косата му дори напомняше за буреносни облаци. Иначе той беше уравновесен човек. Индириан и едноокият Манделайн като че ли се бяха замислили за нещо друго, само дето немигащите им очи я проследиха. Луз Терин изведнъж се смълча, сякаш и той се беше загледал в нея през очите на Ранд.