Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Това трябваше да ме изплаши, така ли? — изрева той. — Да моля ли очакваш, или да съм ти благодарен? Да плача? Айез Седай, мога просто да те стисна в шепата си и да те смачкам. — Вдигнатата му ръка се разтрепери от гняв. — Мерана знае защо би трябвало да го направя. Светлината само знае защо още не съм го направил.
Жената изгледа изпочупените съдове, сякаш всичкото време на света беше в ръцете й.
— Сега вече знаеш — най-сетне промълви тя невъзмутимо. — Знаеш, че зная бъдещето ти, както и настоящето. Милостта на самата Светлина чезне пред един мъж, способен да прелива. Някои виждат това и вярват, че Светлината отрича такива мъже. Аз не. Започна ли вече да чуваш гласове?
— Какво искаш да кажеш? — попита той бавно. Усети как Луз Терин се вслуша.
Тръпката по кожата му се върна и той пак понечи да прелее, но се случи само това, че чайникът се понесе към Кацуан. Тя го хвана и бавно го завъртя да го огледа.
— Някои мъже, способни да преливат, започват да чуват гласове. — Говореше почти разсеяно и намръщено оглеждаше сплескания чайник. — То е част от лудостта. Гласове, които им говорят, казват им какво да правят. Ти чуваш ли вече такива?
За негова изненада, Дашива се изсмя дрезгаво и раменете му се разтресоха. Наришма облиза устни — колкото и да не се боеше от жената допреди малко, сега я изгледа като че ли е скорпион.
— Въпросите тук задавам аз — каза Ранд твърдо. — Ти, изглежда, забравяш. Аз съм Преродения Дракон. — „Истински си, нали?“, зачуди се той. Отговор не последва. „Луз Терин?“ Понякога мъжът не отговаряше, но Айез Седай винаги го разбуждаха. „Луз Терин?“ Не беше луд; гласът беше истински, не си го въобразяваше. Не беше плод на лудост. Внезапният порив да се разсмее не го облекчи.
Кацуан въздъхна.
— Ти си само един младеж, който си няма и представа какво става с него и защо, или какво го чака. Изглеждаш ми превъзбуден. Навярно ще можем да си поговорим, когато си по-спокоен. Имаш ли някакви възражения да взема със себе си Мерана и Анура за малко? Не съм ги виждала от дълго време.
Ранд я зяпна. Беше нахълтала тук неканена, беше го оскърбила, беше го заплашила, най-безгрижно му бе заявила, че знае за гласа в главата му — и след всичко това искаше да си тръгне и да си поговори с Мерана и Анура? „Да не би тя да е луда?“ Все още никакъв отговор от Луз Терин. Но той беше истински. Истински!
— Махай се — каза той. — Махай се и… — Не беше луд. — Махайте се всички! Излезте!
Дашива примигна, след което сви рамене и тръгна към вратата. А Кацуан така му се усмихна, че той почти очакваше да му каже отново, че е добро момче, след което подбра Мерана и Анура и ги подкара към Девите, които тъкмо си смъкваха булата и се мръщеха угрижено. Наришма също го погледна с колебание, докато Ранд не му махна рязко с ръка. Най-сетне всички излязоха и той остана сам. Сам.
Потръпна и запокити Драконовия скиптър. Върхът на копието се заби в гърба на един стол и пискюлите се разлюляха.
— Не съм луд — промълви той в опразнената зала. Луз Терин му беше казал някои неща — никога нямаше да се измъкне от сандъка-ковчег на Галина, ако не му беше помогнал гласът на мъртвия. Но той беше използвал Силата преди изобщо да е чул този глас; съобразил бе как да предизвика мълнии, да мята огън и да направи вал, избил стотици тролоци. Но пък може би всичко това бе Луз Терин, като онези спомени как се катери по сливови дръвчета в овощна градина и как влиза в Съвета на Слугите, и още десетки такива спомени, които несетно изникваха в ума му. А може би всички тези спомени бяха измислени — налудничави сънища на побъркан ум, и гласът също.
Крачеше из залата и не можеше да спре. Трябваше да се движи, инак мускулите му щяха да се разкъсат в спазми.
— Не съм полудял — промълви той задъхано. — Не съм… — Звукът на отварящата се врата го накара рязко да се извърне. Надяваше се, че този път ще е Мин.
Беше отново Риалин. Крепеше ниска дебела жена в тъмносиня рокля, с почти побеляла коса и посърнало лице. Измъчено лице със зачервени очи.
Дощя му се да им каже да се махнат, да го оставят сам. Сам. Сам ли беше? Сън ли беше Луз Терин? Само ако можеха да го оставят… Идриен Тарсин оглавяваше школата, която той бе основал в Кайриен. Беше толкова практична, че той не беше сигурен дали изобщо вярва в съществуването на Единствената сила, след като не можеше нито да я види, нито да я пипне. Какво ли можеше да я е докарало до това състояние?