Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Лишените от възраст черти на Мерана разкриваха още по-малко и от тези на вождовете. Тя приглади бледосивите си поли, коленичи пред Ранди вдигна чайника. Масивното сребърно кълбо, покрито със златен варак, с леопарди за крачета и дръжка и още един, присвит на капачето, бе тежко и й се наложи да го прихване с две ръце, докато внимателно напълни чашата на Ранд. Поведението й сякаш говореше, че го прави, защото иска да го прави, по някакви си нейни причини, каквито те не са в състояние дори и да проумеят. Поведението й просто крещеше, че е Айез Седай, много повече дори от лицето й. Това за добро ли беше, или за лошо?
— Не им позволявам да преливат без разрешение — каза той. Вождовете на кланове запазиха мълчание, а Мерана започна да налива чай и на тях, като коленичеше пред всеки. Манделайн покри чашата си с длан да покаже, че не иска повече. Другите двама протегнаха своите чаши и сиво-сините очи, както и зелените, я изгледаха еднакво съсредоточено. Какво виждаха те? Какво повече можеше да направи той?
Тя сложи тежкия чайник върху дебелия поднос и остана коленичила.
— С какво още бих могла да послужа на милорд Дракона?
Самият й глас беше олицетворение на самоконтрол, но след като той й махна с ръка да се върне в ъгъла и след като тя се изправи и се обърна, тънките й пръсти за миг стиснаха полите й. Все пак това можеше да се дължи на факта, че обръщането й я накара да се озове точно срещу Дашива и Наришма. Двамата Аша’ман — за да бъдем по-точни, Наришма все още беше само воин, най-ниската степен на Аша’ман, без да има нито меч, нито Дракон на яката си — та ашаманите стояха съвсем безизразни между две от високите огледала в златни рамки, покриващи стените. Във всеки случай, по-младият мъж поне изглеждаше безстрастен. На пръв поглед. С палци, затъкнати зад колана, той сякаш напълно пренебрегваше Мерана и обръщаше внимание съвсем малко повече на Ранд или на айилците, но на втори поглед човек щеше да забележи, че тъмните му големи очи шарят неспирно, сякаш той очаква неочакваното всеки момент да изскочи от въздуха. А и кой можеше да каже със сигурност, че няма да изскочи? Дашива, на свой ред, като че ли витаеше из облаците — устните му помръдваха беззвучно и той примигваше и се мръщеше на нещо си.
Луз Терин изръмжа, когато Ранд погледна ашаманите, но това, което задържаше вниманието на мъртвия в главата на Ранд, все пак беше Мерана. „Само глупак може да си мисли, че лъв и жена могат да се дресират.“
Раздразнен, Ранд потисна гласа до приглушено бръмчене, сграбчи наново сайдин и запреде преградата, отделяща Мерана от гласовете им. Отпускането на Извора отново усили раздразнението му — това съскане в главата му, като от вода, капеща по нажежени въглени. Ехо, пулсиращо в ритъм с далечния налудничав гняв на Луз Терин.
Мерана стоеше зад преградата, която не можеше нито да види, нито да усети, изправила глава — Айез Седай от глава до пети. Гледаше него и вождовете със студени очи, светлокафяви очи с жълти точици в тях. „Не всички мои Сестри все още разбират каква голяма нужда имаме ние от теб — беше му казала тя в същата тази зала тази заран, — но всички ние, които ти се заклехме, ще направим всичко, което поискаш, стига да не нарушава Трите клетви.“ Той тъкмо се беше събудил, когато тя пристигна, водена от Сорилея. Нито една от двете като че ли изобщо не се притесни, че той все още не се е облякъл и не е закусил. „Аз имам немалко умения в преговорите и посредничеството. Сестрите ми притежават други. Позволи ни да ти служим, както ти се врекохме. Позволи на мен да ти служа. Ние имаме нужда от теб, но ти също имаш нужда от нас.“
Вечно присъстваща, Аланна лежеше сгушена в едно от ъгълчетата в мозъка му. Пак плачеше. Той така и не можеше да разбере защо плаче толкова. Забранил й беше да се приближава до него, освен ако не бъде повикана, както и да напуска стаята си без ескорт от Деви — предната нощ за Сестрите, които му се бяха заклели, бяха намерени стаи в Двореца, където можеше да ги държи под око — но беше почувствал сълзите й от мига, в който го бе обвързала, сълзи и сурова скръб, сякаш издрана с нокти. Понякога тази скръб ставаше по-силна, друг път отслабваше, но винаги я имаше. Аланна също му беше казала, че той има нужда от заклетите Сестри, изкрещяла му го беше най-накрая с пламнало лице и се бе разплакала, а после буквално бе побягнала. И тя също му беше споменавала за лично служене, макар той да се съмняваше, че сегашните задължения на Мерана са точно това, което и двете бяха имали предвид. Дали пък някоя слугинска ливрея нямаше да го изясни?