Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Досетих се — отвърна Зед.
Тя направи неясен жест към лагера.
— Реших, че би било по—добре да доведа подкрепление.
— Ще ни бъдат от помощ.
Тя се вгледа в мътните му очи.
— Взех колкото войници имаше в готовност — не исках да губя време.
Зед кимна.
— Мъдро решение.
— Принц Харолд искаше да тръгне с мен, но аз го по молих да събере по—мощна армия и тогава да тръгне на сам. Трябва да защитим Средната земя, а затова ще ни трябват повече сили. Той се съгласи с мен.
— Така е.
— Принц Харолд ще пристигне веднага щом събере достатъчно голяма армия.
Зед само кимна. Тя се покашля.
— Де да бяхме дошли по—рано.
Той сви рамене.
— Дойдохте възможно най—бързо. Важното е, че вече сте тук.
Калан се обърна към леглото. Строполи се на колене и се зае да развързва кожените ремъци, притягащи завивката й. Поради някаква причина възлите й се виждаха размазани — предположи, че е от умората.
Хвърли бърз поглед през рамо към лампата, после отново се зае с възлите.
— Предполагам искаш да знаеш как успя онази Сестра на мрака да плени Ричард.
Той остана смълчан за миг. След малко гласът му дойде до ушите й тих и нежен:
— Има достатъчно време да ми разкажеш за това. Не е нужно да го правиш тази нощ.
Докато се бореше с упорития възел, косата й се свлече по рамото. Наложи се да я отметне назад, за да вижда е пипа. Тъпият ремък не щеше и не щеше да помръдне. Искаше й се да изкрещи на онзи, който го бе вързал толкова здраво, но знаеше, че го е направила самата тя, че нямаше кого да обвини.
— Използва майчино заклинание срещу мен. Свърза ме със себе си. Каза, че може … че може да ме убие ако Ричард не направи каквото поиска тя и не тръгне с нея. — Зед само простена тихо. — Ричард не може да я убие, защото направи ли го умирам и аз.
Тя зачака отговора му. Най—сетне го получи:
— Само съм чел за подобно заклинание, но доколкото мога да преценя, май не те е излъгала.
— Получих рана на устната си. Не съм я направила аз.
— Стана предния ден — чрез връзката. Каквото се случи с нея, сполетява и мен. Надявам се Ричард да я е ударил.
Струваше си.
— Не мисля, че би го направил.
Тя също го знаеше. Просто го искаше.
Една от лампите трептеше и караше сенките да танцуват. Другата съскаше тихичко. Калан избърса носа си с ръкава.
— Ричард пожертва свободата си, за да запази живота ми. Толкова ми се иска да умра, за да го освободя, но той ме накара да обещая, че няма да го направя.
Калан усети приятелската му ръка на рамото си. Зед не каза нищо. Това бе най—милото нещо, което можеше да стори за нея в този миг — да не зарива сърцето й под лавина от въпроси.
Успокоена от топлината на ръката му, тя най—сетне успя да развърже възела. Зед седна обратно на стола, докато тя си нагласяше завивката върху сламеника. Вътре бе увила фигурката на Дух — като талисман. Беше висока точно колкото да се пъхне напряко във рулото със завивките й. Калан я взе и за миг я притисна до сърцето си. После се обърна и остави Дух на масата.
Зед бавно се изправи на крака. Приличаше на същински скелет под тежката си роба. С вдигната към фигурката кокалеста ръка и зяпнала уста той приличаше на вледенено от зимата оголяло дърво.
— Къде другаде сте спирали на път за насам? — Той я — изгледа подозрително. — Да не сте отмъквали съкровища от дворци?
Калан си даде сметка, че погледът му е не толкова подозрителен, колкото предизвикателен. Прокара пръст по ефирната рокля на Дух, като остави погледа си да се плъзне по силния силует на жената. Имаше нещо толкова истинско в начина, по който бе отметнала назад главата си, в стиснатите й край тялото юмруци, в извития й гръб, противопоставящ се на невидимата сила, която се опитваше да го подчини.
— Не — преглътна Калан. — Ричард я направи за мен.
Зед свъси чело. Известно време застина, приковал очи във фигурката, после внимателно протегна клечест пръст към нея, сякаш бе безценно съкровище.
— Добри духове …
Калан се насили да се усмихне.
— Почти. Нарича се Дух, така я кръсти Ричард. Той ми я издялка от дърво един път, когато си мислех, че никога няма да стана от леглото. Много ми помогна …
В ужасната тишина Зед най—сетне извърна глава от жената, стиснала юмруци край тялото си и погледна Калан в очите. Бе странно намръщен.
— Това си ти — каза той почти на себе си. — Добри Духове … момчето е издълбано статуя на духа ти. Познавам го. Ясно е като бял ден.
Зед бе дядо не само на Ричард — бе и неин дядо. Освен Пръв магьосник той бе и човекът, отгледал Ричард. — сега Ричард бе неговото семейство.
Като се изключат природените брат и сестра на Калан, с които я свързваше почти само кръвта, тя също бе сам-сама на този свят. И също си нямаше никого.