Пробуждането на демона

— Дъндалис — думата се отрони от устните й тежко, като звънливия екот на църковна камбана, който можеше да приканва към ликуване, да вдъхва надежда за по-добър живот и за справедливост в отвъдното, ала можеше и да вещае смърт.

Младата жена прокара пръсти през косата си (която бе пораснала и отново й стигаше до раменете) и подозрително изгледа Авелин.

— Знаел си! — обвинително рече тя.

Монахът само сви рамене.

— Разкрил си миналото ми — продължи Джил, използвайки вълнението, усещането, че е била предадена, за да потисне чувствата, отключени от споменаването на това отдавна забравено име.

Името на родното й село… както и на новото поселище, издигащо се сега на негово място.

— В Палмарис — досети се тя. — Говорил си с Гревис.

— Всъщност — спокойно я поправи монахът, — беше Петибуа.

— Как си посмял?

— Нямах друг избор. Аз съм ти приятел.

За миг Джил не знаеше какво да каже, прекалено объркана от прямите думи на Авелин. След Палмарис двамата бяха поели на север, първо по крайбрежието на Масур Делавал, а после и навътре в сушата. Бяха се движили доста заобиколно и, противно на очакванията на Джил, така и не бяха минали през земи, които да са й дори най-бегло познати. Спомените й започнаха да се пробуждат, едва когато пристигнаха в някакво селце, наречено Края на света, и чуха някой да споменава името „Дъндалис“. Затова сега й се искаше да се разкрещи на Авелин, ала в същото време осъзнаваше, че в последните му думи има голяма доза истина. Наистина, той й беше приятел, един от най-добрите, които бе имала някога. Та нали трябваше само да се сети за безценния дар, който й даваше — умението да борави с магическите камъни, — за да се увери, колко му е скъпа.