Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Естествено. Чистачът не би посмял. Той е наясно, че това е свещен за вашата религия предмет.
— Аха. Личи си…
Символът на християнската религия явно се радваше на по-малко почит от страна на интенданта, отколкото портретът на император Муцухито — по дървото се беше насъбрал тънък слой прах.
Ераст Петрович се опита да помръдне разпятието — не се получи. Като го освети, той видя, че кръстът не е окачен, нито е закован, а сякаш леко е потънал в стената. Странно! Значи за него е направено нещо като легло?
Дръпна го към себе си. Не сполучи. Тогава го натисна.
Разпятието с едва доловимо щракане потъна в тапетите, ръбовете му стърчаха на не повече от два сантиметра. След секунда се чу мелодично дрънчене и част от стената бързо се отмести, едва ли не отскочи настрани към библиотеката. Откри се тъмен правоъгълник с височина малко под човешки бой.
— Готово! Ето го! — извика Асагава и уплашено се обърна към вратата за приемната — дали не го е чул някой.
Докато Фандорин по навик погледна часовника — два без седем минути.
Инспекторът разчувстван, едва ли не със сълзи на очи, произнесе:
— Ах, какво щях да правя без вас! — приведе се и изчезна през отвора.
Вицеконсулът пък се заинтересува от устройството на скривалището — сега, в разрез, то се виждаше много добре: под слоя мазилка имаше дъбова дъска, подплатена с корк. Ето защо тропането по стените не откри кухината. Лостът освобождава мощни метални пружини, което обяснява и „скокливостта“ на вратата. Интересно дали се хлопва също така светкавично или трябва да се прилага усилие?
Задоволил любопитството си, Ераст Петрович последва партньора си.
Мястото, където Суга криеше своите тайни, представляваше тясна, но доста дълга, около десетина крачки стаичка, цялата стена на която бе заета от стелаж. На дървени рафтове лежаха канцеларски папки с различна дебелина. Асагава ги вземаше една след друга, възкликваше нещо на японски и ги връщаше обратно. Вицеконсулът също взе една, по-дебела на външен вид. На корицата имаше изрисувани няколко йероглифа. Първите два бяха лесни, Ераст Петрович ги разпозна: „Източна столица“, тоест Токио, но по-нататък нищо не му бе ясно.
— Какво пише тук?
— „Токийско губернаторство“ — хвърли бърз поглед Асагава. — Това нищо не е! Тук има министри, членове на Държавния съвет, дори — няма да повярвате! — членове на императорската фамилия! За тоя човек няма нищо свято!
Той надникна в една тъничка папка, сложена отделно, и изведнъж се олюля.
— Нейно величество! Как е посмял? Само за тая папка Суга заслужава смърт!
— И какво пише за императрицата? — надникна през рамото на японеца Фандорин.
Не видя нищо интересно, на листа пишеше нещо с все същите йероглифи, но инспекторът неучтиво отблъсна Ераст Петрович с лакът.
— Не съм го чел и на вас няма да позволя! Каква гнусотия!
Треперещите му пръсти накъсаха на малки парченца бележката и още няколко късчета хартия, които намери в папката.
— Слушайте, вече е два без две минути — посочи му часовника титулярният съветник. — Не сме дошли тук за това. Къде е папката със заговорниците?
Поради неграмотността си в областта на йероглифите Ераст Петрович нямаше какво да прави. Докато Асагава ровеше из рафтовете, вицеконсулът огледа навсякъде, като си светеше с фенерчето. Не откри нищо интересно. По всичко личеше, че вътре в скривалището няма лост за затваряне, отваряше се и се затваряше само отвън. На тавана имаше монтирани лампи на газ, изглежда от кабинета можеше да се запали осветлението, но от това нямаше нужда, стигаха им газеничето и фенерчето.
— Ето! — натърти инспекторът. — На папката пише „Окубо“. — Той бързо запрелиства хартийките. — Ето ги изчезналите ми донесения, и трите! А това е рапорт от началника на полицията на град Кагошима. Той докладва, че според агентурни сведения за Токио заминава майсторът на фехтовката Икемура Хьоске с двама от неговите ученици. Описание: четирийсет и пет годишен, отляво на врата на слепоочието има белези, лявата му ръка е изкривена. Прякорът му е Камиясури, Шкурка, понеже облича дръжката на меча си в шкурка — дясната му длан била по-твърда от желязо. Това е той, Сухоръкия! Чакайте, чакайте, тук има още… — Асагава измъкна един след друг три листа, изписани с туш със странен кафеникав цвят. — Това е клетва. Написана е с кръв. „Ние, долуподписаните, се заклеваме в честта си да не жалим живота си в името на високата цел — унищожението на подлия предател Окубо…“ Тук има три такива документа. На единия има шест подписа — това е шесторката убийци на министъра. На втория има три подписа, първият е на Икемура Хьоске. Това са нашите сацумци! На третия подписите са четири. Значи е имало още една група, която е останала неразкрита. Тук им пише имената, сега вече няма да е трудно да открием тия злодеи, преди да са направили още нещо… Победихме, Фандорин-сан! Суга е в ръцете ни! С тия клетви и с откраднатите донесения ще можем да го притиснем!