Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
Хоид замълча и остави думите му да отлетят в нощта заедно със странния дим.
— Е? — попита го Каладин. — Какъв бил отговорът й?
— Увита в наметало, загледана с невярващи очи в родната си страна, тя отвърнала: „Нима не разбираш, Пътешественико? Ако императорът е мъртъв и е бил мъртъв всички тези години, за извършените от нас убийства не е отговорен той. Отговорни сме ние.“
Каладин седна. Закачливият и игрив тон на Хоид от по-рано си бе отишъл. Вече нямаше шега. Вече нямаше бърз език, който иска да те обърка. Историята бе излязла от сърцето му и Каладин усети, че не може да говори. Просто седеше, мислеше за онзи остров и за извършените на него ужасни неща.
— Мисля… — отвърна той най-накрая и облиза пресъхналите си устни — мисля, че това е умът.
Хоид повдигна вежда и погледна откъм флейтата си.
— Да можеш да запомниш история като тази — продължи Каладин — и да я разкажеш с такова внимание.
— Внимавай какво говориш — отвърна му с усмивка Хоид. — Ако за ума намираш необходими само добрите истории, бързо ще се намеря без работа.
— Не каза ли, че вече си без работа?
— Да. Кралят най-после е без острия си ум. Чудя се какъв ли е тогава?
— Хм… безумен? — отговори Каладин.
— Ще му предам, че си казал така — продължи Хоид с блеснал поглед. — Но мисля, че това е неточно. Можеш да имаш остър ум, но не можеш да имаш безумен. Какво е един остър ум?
— Не знам. Някакво духче в главата ти, което те кара да мислиш?
Хоид вдигна глава и се засмя.
— Е, това обяснение не е по-лошо от което и да е друго.
Изправи се и отупа черните си панталони.
— Истинска ли е историята? — попита Каладин и също стана.
— Може би.
— Но как да разберем? Върнали ли са се Деретил и моряците му?
— Според някои истории — да.
— Как са могли? Бурите духат само в една посока.
— Тогава историята май е лъжа.
— Не съм казвал това.
— Не, аз го казах. За щастие е от най-добрия вид лъжа.
— И тя е?
— Е, от лъжите, които аз разказвам.
Хоид се засмя, ритна огъня и премаза последните въгленчета с тока на ботуша си. Не изглеждаше да е имало достатъчно черупки, за да произведат видения от Каладин гъст дим.
— Какво сложи в огъня? — попита той. — За да направиш този особен пушек?
— Нищо. Беше си най-обикновен огън.
— Но аз видях…
— Видяното от теб принадлежи на теб. Една история не е жива, докато някой не си я е представил.
— Тогава какъв е смисълът й?
— Означава това, което ти искаш да означава — отвърна Хоид. — Работата на разказвача не е да ти каже как да мислиш, а да ти даде въпроси, над които да размишляваш. Много често забравяме това.
Каладин свъси чело и погледна на запад, към лагерите. Блестяха от светлината на сферите, лампите и свещите.
— Означава, че трябва да поемеш отговорност — каза той. — Увара са убивали с удоволствие, докато са можели да обвиняват императора. Показали са скръб само след като са разбрали, че няма кой да поеме отговорността.
— Това е едно тълкуване — изкоментира Хоид. — И то хубаво. Е, за какво не искаш да поемаш отговорност?
Каладин направо се смая.
— Какво?
— Хората виждат в разказите това, което търсят, млади ми приятелю. — После Шутът се пресегна зад камъка, измъкна оттам една торба и я преметна през рамо. — Нямам отговори за теб. През повечето време чувствам, че никога не съм притежавал отговори. Дойдох в страната ти, за да гоня един стар познат, ала прекарвам повечето си време в криене от него.
— Ти каза… за мен и за отговорността…
— Просто лекомислена забележка, нищо повече. — Вдигна ръка и я положи върху рамото на Каладин. — Коментарите ми често са повърхностни. Не мога да ги накарам да свършат някоя сериозна работа. Де да можех да ги накарам да мъкнат камъни. Щеше да е истинска гледка. — После протегна тъмната дървена флейта. — Ето. Носил съм я със себе си повече време, отколкото би повярвал, ако ти кажех истината. Вземи я.
— Но аз не мога да свиря на нея!
— Научи се — отговори Хоид и я притисна в ръката на Каладин. — Успееш ли да накараш музиката да ти отвръща, значи си я овладял. — Започна да се отдалечава. — И се грижи добре за проклетия ми ученик. Трябваше да ми каже, че е жив. Може би се е страхувал, че ще дойда да го спасявам отново.