Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Мога да намеря Алиса, ако се приближим достатъчно близо — увери го Келнмиир. — Води ни.
Вместо да продължим по коридорите, Стил ни вкара в някакъв кабинет. Приблизително така изглеждаха и работните кабинети в Академията: оскъдна обстановка, прости и здрави мебели. Съдейки по това, че вратата не беше заключена, едва ли щяхме да намерим нещо ценно. Но Стил явно разчиташе на нещо и започна внимателно да изследва стените на стаята.
— Колко още? — попита след известно време Итания. — Всеки момент може да забележат липсата на пазачите.
— Не е толкова лесно — спокойно отвърна Стил. — Някои подземни входове се скрити така старателно, че може и с години да ги търсиш, ако не знаеш съответната комбинация.
Той стоеше срещу стената и дърпаше ту дръжката на светилника, ту многобройните книги по полиците.
— А ти знаеш ли я? — попитах със съмнение.
— Конкретно тази — не, но знам общите принципи на направата им.
След поредната манипулация на Стил се раздаде тихо щракване и част от стената се плъзна встрани.
— Намерих я все пак — зарадва се младежът.
И ако в обикновените подземни тунели на шатерци осветлението варираше между „доста тъмничко“ и „о, виждам стъпало“, то тайният подземен тунел изобщо не се осветяваше. На нас със Стил ни се наложи да се придвижваме с опипване по стената. Алтернативата беше да хванем някой от вампирите за ръка, но самата мисъл за това ме караше да потръпна.
След дълги минути, а може би и часове на блуждаене в тъмнината, отпред се появи тънък лъч светлина.
— Усещате ли го? — попита от тъмното Велхеор.
Тъй като помежду си вампирите общуваха с телепатия, явно въпросът беше адресиран към нас. Аз послушно подуших и усетих смътно позната противно-сладникава миризма…
— Помещенията за изтезания — изрази на глас мислите ми Стил. — Да, тунелът води точно там.
Приближихме до вратата, изпод която заедно с отвратителната миризма проникваше и светлината.
— О, да — с треперещ от нетърпение глас каза Велхеор. — Пуснете ме първи.
Отпред се чуха звуци от борба, сякаш Велхеор изблъскваше от вратата Итания и Келнмиир.
— А ако вътре има някой — със закъснение каза Стил, но Велхеор вече буквално отнесе вратата и влетя в помещението.
— Късно е — въздъхнах тъжно и веднага се задавих.
Отвратителната миризма на гнила плът и ехото на изпитаната тук болка буквално се бяха пропили в стените на помещението. Дори ми се стори, че чувам далечните викове на измъчваните хора. Между другото, можеше и да не ми се е сторило, в сградата имаше много подобни помещения.
— Няма никой — каза Келнмиир, оглеждайки набързо залата. — Имахме късмет.
— Да продължим? — казах бързо, стараейки се да гледам само в пода пред себе си.
Уви, дори и така успях да зърна с периферното си зрение нечии парченца плът по висящите инструменти за изтезания, както и петната кръв, покриващи всичко наоколо. Много неща бях видял през живота си, но явно се оказах неподготвен за това.
— Не гледай, не гледай — повтарях тихо на себе си.
— Стойте тук, докато ние обиколим по етажите и опитаме да намерим Алиса — каза ни Келнмиир.
— Чакай — казах бързо, продължавайки да гледам в пода. — Аз също мога да намеря Алиса, трябва ми само малко време…
— Действай — прекъсна ме вампирът. — А ние с Итания ще започнем както си знаем, етаж по етаж. Ако намериш приятелите си по-бързо от нас, ще ни извикаш чрез Велхеор, ще се постараем да не губим връзка.
И те с Итания изчезнаха зад вратата, очевидно водеща към коридора.
Със Стил бързо се спогледахме и прикривайки усти с краищата на наметките си, забързахме към вратата въпреки заповедта на вампира. Очевидно Келнмиир не беше отчел един малък фактор — че ние със Стил не бяхме маниаци на тема насилие като Висшите вампири и просто физически не можехме да останем в това ужасно място. Уви, бяхме неприятно изненадани от факта, че вратата се оказа заключена отвън.
— Велхеор, не можеш ли да ни отвориш вратата? — попитах, без да се обръщам аз.
За съжаление не можехме да използваме заклинания, а за грубата сила отговаряше именно вампира, но той нещо не бързаше да ни помага.
— Ъ-ъ-ъ… Велхеор?
Трябваше да се обърна, но се стараех да не фокусирам погледа си никъде. Вампирът стоеше насред цялата тази гадост и подозрително подсмърчаше. Алергия от кръвта беше абсурдно да има, значи…