Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Ако не беше постоянната болка в раненото рамо, ако не го измъчваше мисълта за предстоящия сблъсък с Ултер, нямаше да направи такава глупава грешка, повтаряше си Талрик.
Вървеше с бърза стъпка към харема. Видя някакви слуги да се разбягват пред него, но вече беше свикнал с това. Едва миг по-късно — твърде късно, както и да го погледнеш — си даде сметка какво точно е видял. „Слуги с извадени мечове?“ Не само това, а мръсни и дрипави, вместо със семплите тъмни туники на тукашната прислуга. Завъртя се моментално, но „слугите“ вече бяха по петите му и някой го сграбчи за яката. После нещо остро се опря в гърлото му.
Талрик тъкмо събираше остатъците от енергията си за последен наказателен залп, когато ъгълът на острието се промени, наточеният като бръснач ръб опря в кожата му и от лекото убождане потече кръв. Талрик затаи дъх и остана неподвижен.
И тогава ги видя — петима-шестима мърляви минасци, въоръжени с кинжали и мечове имперска направа. Навярно също такъв кинжал беше опрян и в неговото гърло. Каква ирония — усърдието на някой имперски войник, поддържал в отлично състояние оръжието си, сега щеше да стане причина за неговата смърт.
Талрик понечи да се завърти и се озова блъснат до стената — движение, за което плати с още малко кръв.
Беше лице в лице с Кимене, гледка, от която го побиха ледени тръпки. Тя беше, Минаската дева. Дори в килията присъствието й стряскаше. Тук, на свобода, жената беше като разлютен звяр, който никога не е губил вкуса си към дивото. Напомни му за зеления ловен бръмбар, голям колкото кон, който Талрик беше гледал веднъж на гладиаторска арена. Дори изправено срещу конници с копия, чудовището превърна арената в кланица, а накрая изправи гордо страховитата си глава и кръвожадният рев на тълпата утихна в благоговейно мълчание.
— Познавам те — каза тихо тя. — Ти си… не ми казвай… Талрик. Капитан Талрик, нали?
— Имаш силна памет — отвърна дрезгаво той.
— И ти ме помниш, сигурна съм — подхвърли тя с лукава усмивка. — Изглежда си имал неприятности, капитан Талрик. Или си пострадал, докато си си чистел арбалета?
— Доста работа ми се отвори тази нощ — потвърди той. Кимене го гледаше право в очите. Погледът й ровичкаше из ума му, сякаш редеше парче по парче мозайката на минало и настояще.
— И не само на теб — кимна тя. — Накъде си тръгнал, капитане, с тази нескопосано бинтована рана? Доколкото знам, лечебницата е в другата посока.
Талрик пробва с усмивка и откри, че никак не му е трудно въпреки нея или тъкмо заради нея.
— Тръгнал съм да убия губернатор Ултер — заяви той и разбра, че Кимене е прочела истината в очите му.
Успял бе да я изненада все пак и това му достави искрено удоволствие, нищо че острието се заби още малко в меката плът под брадичката му. Може да беше Минаската дева, но не знаеше всичко.
— Дебелака? Отиваш да убиеш Дебелака? — попита тя и Талрик свъси вежди преди да направи връзката.
— Стига да ми позволиш — каза спокойно и видя как думите му раздвижват сподвижниците й, вече повече от десетина на брой. Всички го гледаха втренчено.
— Капитан Талрик, герой на революцията, така ли? — произнесе бавно Кимене. — Едно добро дело, което да компенсира всички злини?
Той разтегна устни в тънка усмивка.
— Или е поредният пример за политиката на осоидите като малкия фарс, който разиграхте с Дебелака пред килията ми? — продължи тя.
— Ние гледаме сериозно на политиката.
Острието се махна от гърлото му, толкова неочаквано, че за миг Талрик не знаеше дали се е отървал, или жената е забила кинжала до дъно.
— Не ме интересува дали е политика или платена поръчка, дали Дебелака е спал с жена ти, или е зачернил името ти, или просто си решил да провериш какъв е цветът на тлъстото му сърце. Подарявам ти живота, капитан Талрик. Да видим какво ще направиш с него.
И с тези думи тя го остави, мърлявите минасци хукнаха подире й, а Талрик остана сам да опипва плитката порезна рана на шията си.
Знаеха, че на горните нива се трупа напрежение. Напрежение във вид на голям брой осородни войници, които засега търчаха в грешната посока, но скоро щяха да осъзнаят грешката си. Откакто оставиха Кимене и почетната й стража, крачката им ставаше все по-бърза и по-бърза. Бяха свършили всичко освен онова, за което бяха дошли, а последните песъчинки изтичаха.
— Там! — извика Тото и посочи нова редица от врати и килии. И нови пазачи. Двама от тях бяха излезли в коридора — осоиди с лека раирана броня. Единият така се беше сащисал, че само ги зяпаше ококорено, но другият нададе предупредителен вик.