Спомен за светлина

Руарк кимна бавно.

- Ти какво предлагаш?

- Проходът към долината е тесен - каза Итуралд. - Според донесенията на съгледвачите повечето Твари на Сянката са останали в Погибелта, извън прохода. Дори те се задържат колкото може по-кратко в онова прокълнато място. Ако успеем да затворим прохода и завладеем тази долина - като унищожим ковачите и малкото Чезнещи долу, - бихме могли да я задържим векове. Вие айилците сте добри в тактиката „удряш и бягаш”. Да ме изгори дано, _това_ го знам от личен опит. Вие атакувате ковачницата, а ние се залавяме да запушим прохода.

Руарк кимна.

- Добър план.

Четиримата заслизаха към чакащия ги долу Ранд - облечен в червено и златно, с ръце зад гърба, придружен от двайсет Деви и шестима Аша’ман, а с тях и Нинив и Моарейн. Изглеждаше обезпокоен от нещо - Авиенда усети тревогата му, макар че трябваше да е доволен. Беше убедил сеанчанците да се бият. Какво в срещата му с Егвийн ал-Вийр го бе притеснило толкова?

Ранд се обърна и погледна нагоре, към върха на Шайол Гул. Щом се взря натам, чувствата му се промениха. Приличаше на човек, търсещ извор в Триделната земя със сладкото предчувствие за хладната вода. Авиенда можеше да усети нетърпението му. Имаше и страх в него, разбира се. Никой воин не се отървава напълно от страха. Владее го и го потиска с жаждата да се слее с битката, да изпита себе си.

Мъжете и жените не могат да познаят себе си истински, докато не се напрегнат до предела си. Докато не затанцуват копията със смъртта, докато не усетят как се излива кръвта им, за да зацапа земята, докато оръжието не прониже туптящото сърце на врага. Ранд ал-Тор искаше това и тя го разбираше. Странно й беше да осъзнае, след всичкото това време, колко много си приличат.

Пристъпи към него, а той се измести така, че да застане точно до нея, и рамото му докосна нейното. Не я прегърна и тя не хвана ръката му. Не я притежаваше, нито тя - него. Това, че гледаха в една посока, означаваше за нея повече от всеки друг жест.

- Подслон на сърцето ми - промълви той, загледан в портала, отворен от един от ашаманите му. - Какво виждаш?

- Гробница - отвърна тя.

- Моята ли?

- Не. На твоя враг. Мястото, където бе погребан някога, и мястото, където ще спи отново.

Нещо в Ранд се втвърди. Решимостта му.

- Искаш да го убиеш - прошепна Авиенда. - Самия Заслепител на зрака.

- Да.

Тя изчака.

- Някои ми казват, че съм глупак дори за това, че го мисля - каза Ранд.

Охраната му вече минаваше през портала, за да се върне на Мерилор.

- Никой воин не бива да влиза в бой без намерението да види края на битката. - Авиенда замълча, понеже й хрумна още нещо.

- Какво? - попита Ранд.

- Ами, _най-голямата_ победа би била да вземеш своя враг гай-шайн.

- Той едва ли би се съгласил на това - каза Ранд.

- Не се шегувай. - Тя го сръга в хълбока и той изпъшка. - Това трябва да се обмисли, Ранд. Кой е по-добрият път на джи-е-тох? Е ли затварянето на Тъмния като взимането му гай-шайн? Ако е, това би трябвало да е правилният път.

- Не съм сигурен дали ме интересува кое е „правилното” този път, Авиенда.