Спомен за светлина

Руарк пръв стигна до билото и тя видя как се напрегна. Стигна до него, надникна и дъхът й секна.

Беше чувала разкази за това място. За огромната ковачница в основата на склона и течащия покрай нея черен поток. Водата била толкова отровна, че можела да убие всеки, който я докосне. Огнищата осейвали долината като отворени рани. Като млада Дева беше слушала с ококорени очи как една стара Господарка на покрив разказваше за съществата, работещи в ковачниците на Сянката, същества, които не били нито мъртви, нито живи.

Истина беше. Безмълвни и ужасяващи, звероподобните създания се движеха със стъпки, в които нямаше никакъв живот - като цъкащи стрелки на часовник.

Ковачите почти не обръщаха внимание на клетките, пълни с човешки същества, чиято кръв щеше да се пролее, за да закали новоизкованите мечове. Пленниците все едно бяха парчета желязо. Макар да беше твърде далече, за да може да чуе риданията на хората, Авиенда ги усещаше.

Шайол Гул господстваше над долината, черните й склонове - извисени към небето като нащърбен нож. Страните й бяха прорязани от цепнатини като кожата на човек, понесъл стотици удари с бич, всеки удар оставил рана, от която бълваше пара. Може би тази пара създаваше мъглата, надвиснала над долината. Мъглата вреше и кипеше все едно долината бе купа, пълна с гореща течност.

- Какво ужасно място - прошепна Амис.

Авиенда никога не бе долавяла такъв страх в гласа й. Смрази я почти колкото жестокия вятър, задърпал дрехите им. Далечен звън отекваше във въздуха от ударите на ковашките чукове. От най-близката ковачница се извиси черен стълб пушек и не се разпръсна. Издигна се като пъпна връв към облаците, от които се сипеха мълнии.

Да, чувала беше разкази за това място. Но онези разкази не бяха предали пълната истина. Човек не можеше да _опише_ това място. Трябваше да го види.

Чу стържене отзад и след няколко мига Родел Итуралд изпълзя до Руарк. Движеше се тихо за влагоземец.

- Толкова ли беше нетърпелив, че не можа да изчакаш доклада ни? - попита тихо Руарк.

- Никой доклад не може да предаде това, което виждат очите - отвърна Итуралд. - Не обещах да остана назад. Казах ви да тръгнете напред. Направихте го.

Вдигна далекогледа си и го засенчи с длан, макар че едва ли беше нужно при тези облаци.

Руарк се намръщи. Той и другите айилци, дошли на север, се бяха съгласили да се подчиняват на влагоземен пълководец, но това не ги устройваше. Нито пък трябваше. Щяха да го правят, но нямаше да привикнат. Привикването е големият убиец на хората.

Видението за края на нейния народ бе поболяло и ужасило Авиенда, но също така и съживило. Ако краят на айилците беше жертвата, нужна, за да спечели Ранд, щеше да я направи. Щеше да крещи и да проклина името на самия Създател, но щеше да плати тази цена. Всеки воин щеше да го стори. По-добре един народ да свърши, отколкото светът да падне напълно под Сянката.