Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
Затова той започна да се държи много сърдечно с Ник и се усмихна на другите двама.
— Защо са тия пистолети, Ник? Щях и без тях да дойда. Мога ли да ти помогна с нещо, Ник? — Опитваше се да спечели доверието му, а в същото време си мислеше: „Този е мръсникът, който иска дон Емилио да умре. Затова е дошъл тук тази нощ. Ще подложи на изпит лоялността ми към Морано.“
Той погледна смело Ник в очите, но вече му беше ясно защо Франки Аргилиа бе ликвидиран. Не е пожелал да им съдейства и те са насочили пистолетите си в него. „Очите, Беп — мислеше си той. — Гледай ведро и твърдо. Точно това ще следят.“ Продължи да гледа Ник право в очите. Съзнаваше, че е необходимо да излезе от колата. Трябваше му пространство за действие. Вътре беше прекалено тясно.
— Защо не влезем? Заповядай. Ела в дома ми, Ник. Хайде да ти покажа къщата. Тя е съвсем до плажа. Чудна е. После ще поговорим за твоята работа. Сигурен съм, че си дошъл да обсъдим някаква работа, така ли е? Затова ми навряхте пищов в ухото, нали? Хайде, да пийнем по чаша хубаво вино. Вземи и момчетата с теб. Да седнем удобно вътре, ще си поговорим приятничко и ще се разберем.
— Голяма работа си, момче — засмя се Ник. — От висока класа. Това ми харесва. И си умен, което също ми харесва.
Заобиколиха с колата по дъгообразната алея и спряха точно пред главния вход. „Трябва да се измъкна от тази кола и да ги изкарам на открито — разсъждаваше Бепи. — Трябва ми пистолет. Не спирай да се усмихваш, Беп. Не се закопавай. И не забравяй очите.“
Дана им отвори вратата и ги поздрави приятелски. Усмихваше се, но долови, че нещо не е наред, и се изплаши. Знаеше, че Бепи трябваше да отиде на среща с Морано в Бруклин, а се върна в къщата с тези мъже, които й приличаха на бандити. „Бепи се държи прекалено любезно с тези хора — помисли си тя. — Той никога не угодничи пред никого, а сега изглежда доста сервилен, сякаш вече не е господар на положението.“
Бепи извади вино, най-доброто си шотландско уиски и друг алкохол — най-хубавото, с което разполагаше — така че да не устоят на изкушението пред изисканите и скъпи напитки. Подаде им и пури от по пет долара.
— Тези са от Холандия и са силни. Опитайте ги.
Мъжете, изглежда, се отпуснаха. Дана усети, че Бепи се старае да ги успокои. Кръжеше около тях като френски сервитьор, наливаше напитки. Черпеше ги с най-хубавите си пури, от които пушеха само той, Морано и Алън. Направи й впечатление, че доста често си бърше ръцете с хавлията на бара. От време на време изражението му се променяше, но само за миг. В очите му се появяваше омраза, която после веднага се сменяше със смях.
Дана реши да влезе в тон.
— Ей сега ще ви донеса малко студени мезета и сирене. Днес купих вносна шунка и кашкавал.
Мъжете седяха и се наслаждаваха на гостоприемството. Дори започнаха глупашки да оглеждат Дана, докато шеташе из салона и им сервираше. Усмихваха се и си намигаха. Дана беше красива, много стегната и привлекателна. Те го доказваха, като я оглеждаха прекалено често. Бепи ги наблюдаваше как я събличат с погледи. Това обаче не го притесняваше; то бе признак, че вече не са съсредоточени върху работата, за която дойдоха. Той следеше мислено ефекта на всяка хапка, всяка глътка и всеки поглед. Вече беше наясно със слабостите на тримата. Идваше му да ги изкорми още там, на дебелия килим.
Надяваше се също Дана да се досети, че е изпаднал в беда. Не искаше Ник да изтърве нервите си и да започне стрелба вътре в къщата. Трябваше да спечели пълното им доверие, за да станат по-непредпазливи.
Преди да се върне в кухнята за хляб, Дана, която бе забелязала, че Бепи изобщо не излиза от стаята, отиде до кабинета му, където той държеше любимия си пистолет — късоцевен магнум специална изработка, тридесет и осми калибър, с вграден миниатюрен, ръчно изработен заглушител. Получил го бе като подарък от дон Санторо в Ню Орлиънс. Дана надникна в пълнителя да види има ли патрони. Оказа се зареден. Страхуваше се, но си спомни нещо, което Бепи често й повтаряше: „Изплашените хора винаги се вцепеняват и умират. Оцеляват храбрите. Никога не се вцепенявай. От това може да зависи животът ти.“ Мислеше си, че никога няма да й се наложи да използва този урок. Обаче сега виждаше, че съпругът й има нужда от нейната сила. Тя беше единственият човек в къщата, който знаеше, че Бепи не се държи нормално. Върна се в салона и попита стеснително: