Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Не искаш ли да предложиш от тези пури?
— Кои пури? — попита рязко той, понеже знаеше, че вече пушат от най-хубавите му пури. Тръгна към нея, обърнал гръб на останалите. — Не, от тях не става нищо. Кубински са и не са пресни. — Потърси в очите й някакво съобщение, но тя извърна поглед прекалено бързо. Страхуваше се и затова продължи, накъдето се беше запътила. „Но това, че се извърна толкова бързо, също е знак“ — помисли си той.
Дана остави кутията на масата до изхода на салона. Бепи отиде дотам, отвори кутията и видя в нея пистолета си. Затвори я небрежно.
— Да, тези пури са стари. Вече предложих по-хубавите.
Сега Дана се почувства по-добре. Той знаеше, че пистолетът му е там. Бепи си свали сакото и го хвърли на масата, върху кутията от пури, давайки отговор на съобщението й.
— Много си немарлив, Бефино — каза тя и се засмя. — Хвърля си дрехите из цялата къща. Тази сутрин намерих чорапите му до телевизора.
Всички се засмяха, а Бепи седна на дивана до Ник.
— Добре ли се чувстваш, приятелю? Не е ли по-добре, отколкото да говорим в колата?
Дана изнесе сакото и кутията от пури в кухнята. Пъхна пистолета в джоба и после окачи сакото в гардероба на антрето към задния изход.
— Имаме голям проблем, Бефино — каза Ник, подбирайки внимателно думите си. — Дон Емилио остарява. Сигурен съм, че си забелязал това.
— Ха, мислех си, че съм единственият, който го забелязва — отвърна Бепи, хващайки се за възможността да удари по Морано. — Вече не си струва и да го заплюеш. Миналата седмица голяма група от нас възроптахме в клуба, понеже той беше последният, който си плати членския внос от двеста долара.
— Вече не ме подкрепя в гласуванията като преди — продължи Ник. — Обявява вето върху неща, за които не би трябвало да го прави. Разбираш ме, нали? С него бяхме сътрудници в продължение на много години. Познаваме се още от Сицилия. Когато бяхме деца, аз го следвах навсякъде из нашия град. Той беше по-голям от мен. Уважавах го. Понякога даже ми купуваше сладък картоф — усмихна се Ник.
„А сега искаш да го убиеш, мръсник такъв“ — помисли си Бепи.
— Да, знам, Ник. Смятам, че този човек вече старее много бързо. Миналата седмица разговарях с него. Фъфлеше и му течаха лиги. Направо си опропастява пурите. Говорехме за пари, а той смени темата. Знам какво имаш предвид, Ник. Повярвай ми — каза той с отвращение, — според мен той трябва да се оттегли. Дори му го казах.
— Казал си му, че трябва да се оттегли?
— Да. И той ми се разсърди. Обаче чувствам, че ще е най-добре за всички ни, ако слезе от трона.
— Прав си, мойто момче. Обаче той никога няма да се оттегли — каза Ник на висок глас. — Моят принцип е, че щом не можеш да вземеш едно правилно решение, значи е време да седнеш в люлеещия се стол — доброволно или не.
— Ей, някои хора нямат тоя късмет да седнат в люлеещ се стол, така ли е, Ник? Емилио заслужава щастието да се оттегли, преди да са го изнесли с краката напред — каза Бепи, пускайки стръвта на Ник. — Той преживя много успешни години. Сега е редно да си почине и да остави нас, по-младите, да решаваме.
— Прав си. Като Джон Тортело. Ти беше още хлапе, когато ти дадох тази поръчка. Обаче аз все още те наричам хлапе — каза с усмивка Ник. — Беше толкова млад, когато направи оня удар.
— Да — усмихна се Бепи. — Още бях юноша.
— Знаеш ли, Бефино, Франки Аргилиа трябваше да си замине, понеже мислеше много на дребно. Тоя глупак все още караше студебейкър с две врати. Може ли един човек в студебейкър купе да мисли наедро? А? — попита Ник и насочи погледа си в очите на Бепи.
— Никога не съм го познавал този Франки — отвърна му Бепи, усещайки пронизващия поглед. — Какво представляваше той?
— А, беше от Източен Ню Йорк. Прекалено верен на Морано. Разговаряхме с него, но той не изказа никакво мнение и разбрахме, че не е човекът, който ни трябва.
Бепи беше наясно накъде бие Ник и затова побърза да отговори на помислите им.
— Колко се плаща за поръчката?
— Ха, той си е той. Същият си е като едно време. За теб парите са силен аргумент, а? — Ник се усмихна. — Винаги си бил човек, с когото срещу някой долар можеш да се споразумееш. — Обърна се към своите хора и добави: — Нали ви казах, че ако е навит, ще попита колко се плаща.
— Да. Колко се плаща? Редно е да е много. Аз убивам само по принципни съображения и за пари. Никога от лични подбуди. За мен това е занаят. И работя качествено. Известно ви е, нали? Каква е цената му, Ник? — настоя Бепи.