Сияйни слова

В съня си Каладин беше буря.

Завземаше земята, втурваше се през нея като пречистващ бяс. Всичко се отдръпваше пред него, всичко се прекършваше. В мрака земята се прераждаше.

Рееше се, мълниите го оживяваваха, вдъхновяваха го. Гласът му беше воят на вятъра. Сърцето му биеше с гръмотевиците. Покоряваше, преодоляваше, засенчваше и…

Правил го бе и преди.

Осъзнаването се яви у Каладин като вода, която се процежда под вратата. Да. Той вече беше сънувал този сън.

Обърна се с мъка. Зад него се простираше лице, огромно колкото небето — силата, която движеше бурята, самият Отец.

СИНЕ НА ЧЕСТТА, ревна глас като вятър.

— Истина е! — извика Каладин в бурята. И той беше вятър. Дух. Някак успя да проговори. — Ти си истински!

ТЯ ТИ ВЯРВА.

— Сил ли? Вярва ми.

А НЕ БИВА.

— Ти ли си онзи, който ѝ забрани да дойде при мен? Ти ли си онзи, който не пуска духчетата?

ТИ ЩЕ Я УБИЕШ. В дълбокия, могъщ глас прозвуча съжаление. Печал. ТИ ЩЕ УБИЕШ МОЯТА РОЖБА И ЩЕ ОСТАВИШ ТЯЛОТО Ѝ НА ЗЛОДЕИ.

— Няма да го направя! — викна Каладин.

ВЕЧЕ ЗАПОЧНА.

Бурята не спираше. Каладин виждаше света отгоре. В закътани пристанища корабите се люлееха върху вълните. В далечен край, отвъд хълмове и планини, армии се гушеха в долините и се готвеха за война. Пред него просторно езеро пресъхна — водите се оттеглиха в скалите на дъното.

— Как мога да спра това? — попита Каладин. — Как мога да я опазя?

ТИ СИ ЧОВЕК. ТИ ЩЕ Я ПРЕДАДЕШ.

— Няма да я предам!

ЩЕ СЕ ПРОМЕНИШ. ХОРАТА СЕ ПРОМЕНЯТ. ВСИЧКИ ХОРА.

Огромен континент. Толкова много хора говореха езици, които той не разбираше. Всички се криеха в стаите, пещерите, деретата.

АХ, рече Отецът на Бурята. ЗНАЧИ ЩЕ СВЪРШИ.

— Какво? — викаше Каладин във ветровете. — Какво се промени? Чувствам, че…

ТОЙ ИДЕ ЗА ТЕБ, МАЛКИ ПРЕДАТЕЛЮ. СЪЖАЛЯВАМ.

Нещо се надигна пред Каладин. Друга буря. С червени светкавици. Така грамадна, че континентът — целият свят — беше нищожен в сравнение с нея. Всичко падаше в сянката ѝ.

СЪЖАЛЯВАМ. ТОЙ ИДВА.

Каладин се събуди. Сърцето блъскаше в гърдите му.

Едва не падна от стола. Къде беше? В Иглата, в съвещателната зала на краля. Каладин бе поседнал за миг и…

Изчерви се. Беше задрямал.

Близо до него стоеше Адолин и говореше с Ренарин.

— Не съм убеден, че от срещата ще излезе нещо, но се радвам, че татко се съгласи. Почти се бях отказал от надеждата — толкова време бе нужно на паршендския пратеник да дойде.

— Сигурен ли си, че онзи, когото видя там, беше жена? — попита Ренарин. Най-сетне беше обвързал Меча си и не се налагаше да го мъкне навсякъде. — Жена Броненосец?

— Паршендите са напълно странни — отвърна Адолин и сви рамене. Погледна към Каладин и устните му се извиха презрително. — Спим на служба, а?