Стъклените книги на крадците на сънища

Образите се гърчеха в ума й и после се втурваха през него, като най-странното — едновременно ужасяващо и прекрасно — беше, че тя сякаш изобщо не беше там: точно както с госпожа Марчмур и картата, нейното съзнание бе включено в непосредствеността на всички усещания, които я държаха в плен. Струваше й се, че се е гмурнала в преживяванията на няколко живота, натрупани един връз друг в налудничава последователност, толкова напълно убедителни и толкова многобройни, че заплашваха самата идея за Селесте Темпъл като стабилна цялост… тя е на маскен бал във Венеция, пие вино с подправки през зимата, миризмата на водата от канала и влажните камъни и горящите свещи, ръце, които я сграбчват изотзад, собственото й сладостно напрежение, докато по някакъв начин поддържа разговора с маскирания свещеник пред себе си, сякаш не се случва нищо… пълзи бавно през тесен тухлен проход с малки ниши по стените, стиснала фенер, брои нишите от всяка страна и на седмата отдясно плъзва настрани малък железен диск, закачен на пирон, и приближава око към дупката под него, и наднича в голяма спалня, където две фигури се притискат една в друга: млад мускулест мъж, голите му бедра бели като мляко, наведен над една масичка, и по-възрастен мъж зад него, с почервеняло лице, запенен като бик… тя язди кон, краката й стискат животното силно и умело, едната й ръка е на юздите, другата размахва злобно извита сабя, препуска през суха африканска равнина срещу клин конници с бели тюрбани и тъмни лица, крещи от страх и удоволствие, облечените в червено войници от двете й страни също крещят, двете бойни линии се спускат една към друга светкавично като изплющяване на камшик, тя се навежда към врата на коня и вдига сабята, и след миг на ужасен сблъсък оръжието на арабина изсвистява покрай рамото й, а върхът на нейната сабя се забива във врата му, шурва кръв и ръката й болезнено се изкривява, когато конете се разминават, измъква сабята си, пред нея има друг арабин, тя крещи, ликува от убийството… невероятно красив водопад, висок колкото две катедрали, тя стои между клекнали червенокожи индианци с лъкове и стрели, черните им коси са подстригани като на средновековните крале… планини от плаващ лед, мирис на риба и сол, кожена яка гъделичка лицето й, зад нея някой говори за кожи, слонова кост и съкровища, в голямата й облечена в ръкавица ръка има странна фигурка — приклекнала и ухилена, с едно–единствено голямо око… тъмна мраморна зала, блестяща от злато, малки делви и бурканчета, гребени и оръжия, всичките от злато, а после самия ковчег, малко по-голям от тялото на момчето — крал, обвито в дебел саван, изкован от злато, запечатан с пирони от скъпоценности, после собствената й ръка отваря сгъваем нож и тя се навежда да изтръгне един особено красив смарагд… студио на художник, гола на някакъв диван, излегнала се е безсрамно, гледа отворения тавански прозорец, перленосивите облаци над нея, между краката й стои мъж с боядисана в синьо кожа и игриво държи босите й стъпала в ръце, вдига едното й стъпало на рамото си и се извръща, тя също се извръща да попита художника за позата, силует зад огромно платно, който не може да види, не може да види и лицето му, само силните му ръце, стиснали палитрата и четката, но преди да успее да чуе отговора му, вниманието й приятно се насочва обратно към партньора й в позирането, който се пресяга и сладостно прокарва два пръста — едва я докосва — по дължината на обръснатите й срамни устни… вонящо задушно помещение, натъпкано с тъмни хлъзгави тела в дрънчащи окови, ботушите й са на палубата на кораб, записва нещо в някакъв тефтер… банкет сред високи светлокожи мъже с бради и униформи и елегантните им дами, окичени с бижута, големи сребърни подноси с малки чашки със златна ивица по ръбовете, всяка пълна с прозрачна огнена напитка, подправена с женско биле, тя обръща чаша след чаша, завеса от цигулки за фон на учтивите разговори, кристални чинии с черен хайвер върху лед, плата черен хляб и оранжева риба, кима на някакъв чиновник със синя лента, който небрежно й подава черна кожена книга с една прегъната страница, ще я прочете после, и се усмихва, питайки се кой от събралите се гости ще получи инструкции да предаде… наведена пред открито огнище, обградено с камъни, черната сянка на замък тъмнее на фона на осветеното от луната небе, високите му стени се издигат от червения каменен склон, пуска в пламъците парче след парче пергамент, гледа как страниците почерняват и се сгърчват и печатите от червен восък кипват и изчезват… каменен двор в жежка вечер, заобиколена от ароматен цъфнал жасмин и птичи песни, по гръб върху копринен дюшек, около нея други нехайни хора пият и си говорят и гледат насмешливо мускулестите голи до кръста пазачи с тюрбани на главите, краката й са разтворени, а пръстите й — заплетени в дългата сплетена на плитки коса на девойката, наведена над таза й, устните и езикът й потрепват с премерена замечтана настойчивост, надигащото се усещане се трупа в тялото й, прекрасна вълна, готова да се разбие, надига се, надига се, пръстите й стискат по-силно, разбиращият тих смях на момичето, което в този миг решава да се дръпне и плъзва само връхчето на езика си по горещата копнееща плът, а после отново се хвърля напред, вълната, която се е отдръпнала, се надига по-висока, по-пълна, обещава да се разпука като пъпките на хиляда сини орхидеи върху и във всеки сантиметър от тялото й…