Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— А как са го намерили най-накрая? — запита мистър Пикуик.

— Съдийската колегия решила да разбият вратата му, защото не си бил платил наема от две години. Тъй и сторили. Насилили ключалката и много прашен скелет в син жакет, черен брич и копринени чорапи се стоварил в обятията на портиера, който отворил вратата. Странно е, доста странно дори! — И дребният човек наклони глава и захвана да си търка ръцете с неизразимо удоволствие.

— Знам друг един случай — рече дребният старик, щом злорадството му постихна, — стана в Клифорд Ин. Наемател на тавански стаи — съмнителна личност — затваря се в стенния шкаф и взема доза арсеник. Управителят мисли, че е избягал, отваря вратата и слага обявление. Друг човек пристига, наема стаите, мебелира ги и заживява там. Ала, тъй или иначе, не можел да спи — непрекъснато бил притеснен и неспокоен. „Чудно — казал си той, — ще отида да спя в другата стая, а тази ще ми стане дневна.“ Направил преустройството и спял много добре нощем, но изведнъж почувствувал, че някак си не можел да чете вечер; притеснен бил, нервничел и все снемал нагара от свещта и се оглеждал наоколо. „Не мога да разбера тази работа — казал си той, когато една вечер се върнал от работа и пиел чаша студен грог, опрял гръб о стената, за да не си въобразява, че има някой зад него, — не мога да разбера — казал и точно тогава очите му се спрели на малкия стенен шкаф, дето винаги стоял заключен, и тръпка го разтърсила целия от главата до петите, — и друг път съм имал такова странно усещане — казал си, — не мога да пропъдя мисълта, че в този шкаф има нещо не наред.“ Прави отчаяно усилие, набира смелост, разбива ключалката с един-два удара на ръжена, отваря вратата и вътре, разбира се, намира стария наемател, изправен в целия си ръст в един ъгъл, стиснал здраво в ръка малко шишенце, а лицето му… хм! — Завършвайки тъй разказа си, дребното старче огледа всички съсредоточени лица на своята изумена аудитория, захилен възторжено и зловещо.

— Колко странни са нещата, които ни разправяте, сър — рече мистър Пикуик, като гледаше изпитателно старчето през очилата си.

— Странни! — отвърна дребният старик. — Глупости, смятате ги за странни, защото нищо не знаете. Те са смешни, но не и необикновени.

— Смешни! — възкликна неволно мистър Пикуик.

— Да, смешни, защо не? — рече старчето със сатанинска усмивка; после, без да дочака отговор, продължи:

— Познавах друг човек… чакайте да помисля… да, има вече четиридесет години оттогава: той нае изоставена, влажна, разкапана квартира в една от най-старите сгради; стаите бяха стояли празни и неотваряни години наред. Разправяха всевъзможни истории за това място и то наистина съвсем не бе приветливо; но той беше беден, наемът — малък, а това вече достатъчно добре обяснява положението, дори жилището да бе десет пъти по-лошо, отколкото в действителност. Наложи се да вземе и няколко стари и изпотрошени мебели, останали в квартирата, между които и един обемист тежък дървен шкаф за книжа с големи остъклени врати и зелена завеса отвътре; беше доста безполезна вещ за него, тъй като той нямаше никакви книжа да слага вътре; а що се отнася до дрехите му, той си ги носеше на гърба и съвсем не му тежаха, повярвайте ми. Следователно той пренесе цялата си покъщнина (не се напълни и една талижка), пръсна мебелите из стаята, тъй че четирите стола да изглеждат по възможност като дузина; а вечерта, седнал пред камината, отпивал си от първата чаша уиски — бил взел два галона на кредит и се чудел дали ще може да ги плати някога, а в случай че сполучи, колко години щяло да трае плащането, — когато погледът му се приковал върху стъклените врати на големия шкаф. „А — рекъл си, — ако не бях принуден да взема това грозно нещо по оценката на стария посредник, можех да купя нещо по-свястно за тези пари. Ето какво ще ти кажа, престарял приятелю — заприказвал той гласно на шкафа просто защото нямал с кого да говори, — ако нямаше да ми коства повече да се строши старото ти туловище, отколкото струваш въобще, щях още сега да те изгоря в камината.“ Едва изрекъл тези думи, и някакъв звук, напомнящ леко пъшкане, сякаш долетял от вътрешността на шкафа. Човекът отначало се поизплашил, но решил след кратко размишление, че трябва да е някой завърнал се от гуляй младеж от съседната стая, поставил нозете си на желязната решетка пред камината и взел ръжена да поразбута огъня. В този миг звукът се повторил, една от стъклените вратички бавно се отворила и открила бледен, съсухрен непознат в замърсени износени дрехи, изправен вътре в шкафа. Непознатият бил слаб и висок, а лицето му издавало загриженост и тревога; но в оттенъка на кожата му, в целия му мрачен, неземен вид имало нещо неприсъщо на създанията от този свят. „Кой сте вие? — запитал новият наемател, пребледнявайки страшно; ала все пак надигнал ръжена в ръката си и се прицелил право в лицето на другия. — Кой сте вие?“ — „Не хвърляйте този ръжен върху ми — отвърнал странният човек, — дори да ме улучите с точно отмерен удар, ще мине безпрепятствено през мен и силата му ще повреди дървото отзад. Аз съм дух.“ — „А какво търсите тук, моля?“ — изпелтечил наемателят. „В тази стая — отвърнал призракът — моята земна съдба биде опропастена и аз и децата ми доведени до просешка тояга. В този шкаф бяха събрани книжа, натрупани с години: документи от един дълъг, дълъг съдебен процес. В тази стая, гдето аз умрях от мъка и разбита дълготлееща надежда, двама подли грабители поделиха богатството, оспорвано от мен през цялото ми жалко съществуване, и за моето нещастно потомство не остана накрая ни един фардинг. Аз всях страх и прогоних грабителите, а оттогава насам бродя нощем (единственото време, когато мога да се връщам на земята), бродя по местата, гдето се разигра моята тъй продължителна трагедия. Това жилище е мое, оставете ми го.“ — „Ако твърдо сте решили да се явявате тук — рекъл наемателят, успял вече да дойде на себе си, додето привидението разказвало своята отегчителна история, — аз ще ви отстъпя жилището с най-голямо удоволствие; но бих искал да ви задам един въпрос, ако ми позволите.“ — „Говорете“ — строго отвърнало привидението. „Видите ли — рекъл наемателят, — това мое съждение не се отнася лично до вас, защото то важи за почти всички други призраци, за които съм чувал; но аз просто недоумявам защо, щом имате възможност да посещавате най-прекрасните кътове на земята (за вас, струва ми се, пространството няма никакво значение), защо винаги се връщате точно там, където сте били най-нещастен?“ — „Ей богу, съвършено вярно; никога преди не съм мислил за това“ — рекъл призракът. „Вие виждате, сър — продължил наемателят, — че стаята е много неудобна. От външния вид на този шкаф съм склонен да предположа, че е пълен с дървеници; и аз наистина мисля, че бихте могли да намерите много по-удобно жилище; а да не говорим за лондонския климат, който е ужасно неприятен.“ — „Напълно сте прав, сър — учтиво рекъл призракът, — не ми е идвало на ума досега; ще се постарая да отида на курорт незабавно.“ И той наистина захванал да се губи, докато говорел, краката му дори били напълно изчезнали. „И ако обичате, сър — извикал след него наемателят, ако обичате,