Разкритието на древния ръкопис

Щяха ли В’лане, кралицата и всички Сийли да напуснат нашия свят и да се върнат в двора си? Щяха ли да успеят да възстановят някак стените и да изчегъртат покварата на Ънсийли от моя свят?

Щяха ли Баронс и неговите осмина да затворят „Честър“ и да изчезнат?

Какво щях да правя без В’лане, без Ънсийли, с които да се бия, без Баронс?

Риодан беше дал ясно да се разбере, че никой, който е узнал за тях, не е оживял. Бяха крили безсмъртното си съществуване сред нас хиляди години. Щяха ли да се опитат да ме убият? Или просто да си заминат и да изтрият всяка следа от доказателство, че някога са били тук?

Щях ли да претърсвам света отново и отново, за да намеря някой от тях? Щях ли да остарея и да започна да се чудя дали не съм си измислила тези луди, страстни, мрачни дни в Дъблин?

Как щях да остарея? Щях ли да се омъжа? Кой би могъл да ме разбере? Щях ли да живея до края на живота си сама? Да стана своенравна, потайна и странна като мъжа, който ме беше направил такава?

Започнах да крача.

Бях толкова разтревожена от моите проблеми (кой е той, коя съм аз, кой е убиецът на Алина), че така ù не погледнах в бъдещето и не се опитах да обмисля вероятния изход от събитията. Когато се бориш всеки ден за простия шанс да имаш бъдеще, е малко трудно да започнеш да си представяш как би могло да изглежда това бъдеще. Да мислиш как да живееш е лукс, на който се наслаждават само хора, които знаят, че ще живеят.

Не исках да бъда сама в Дъблин, когато това свърши.

Какво щях да правя? Да управлявам книжарницата, заобиколена от спомени до края на живота си, докато тези от нас, които оцелееха, старателно възстановяват града? Не можех да остана тук, ако него го нямаше. Защото дори ако заминеше, част от него щеше да бъде тук, навсякъде, накъдето погледнех. Щеше да е почти толкова лошо, колкото това да го гледам как умира. Остатъкът от Баронс щеше да обитава това място толкова живо, колкото наложницата и кралят живееха в черните коридори на Белия палат. Щях да знам, че е там някъде, извън досега ми завинаги. Най-славните ми дни щяха да са дошли и да са си отишли още преди да навърша двайсет и четири. Щях да заприличам на някой прославен нападател от училищния футболен отбор, който на трийсет не излиза от къщата си, лочи бира с приятелите си, има две деца, натякваща съпруга, семеен ван и зъб на живота.

Свлякох се в леглото.

Навсякъде, накъдето се обърнех, щях да виждам призраци.

Щеше ли призракът на Дани да ме дебне из улиците? Щях ли да направя това? Щях ли да стигна толкова далеч? Предумишлено убийство на момиче, което е малко по-голямо от дете?

„Ти избираш с какво можеш да живееш – беше казал той. – И без какво не можеш да живееш.“

Никога не ми беше хрумвало, че изходът от престоя ми в Дъблин можеше да е бъдеще, в което да живея в книжарница без Баронс, да вървя по улици, изпълнени с...

– О, мамка му! Тя беше моя сестра! – изръмжах и ударих възглавницата си. Не ми пукаше дали бяхме рождени сестри. Алина винаги е била моята най-добра приятелка, моя сестра по сърце, а това ни правеше сестри във всичко, което беше важно за мен. – Докъде бях стигнала? – прошепнах. А, да. Улици, изпълнени с призрака на сестра ми, преливаш в призрака на тинейджърката, за която бях започнала да мисля като за по-малка сестра и която беше замесена в убийството на сестра ми. Щях ли да вървя по улиците с тези призраци всеки ден?