Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Обърнах се и се загледах в огледалото.
В мен се взираше отражение на непозната.
Докоснах лицето си в огледалото. Не, тя не беше непозната. Тя беше жена, която беше излязла от зоната си на удобство, за да оцелее, която беше станала боец. Харесвах жената, която видях в огледалото.
Повърхността на огледалото беше ледена под пръстите ми.
Познавах това Сребро. Познавах всички Сребра. Те имаха нещо от... К’Врук в тях. Дали кралят беше взел елементи за тяхното сътворение от света, от който произлизаха Ловците?
Докато се взирах в него, потърсих тъмното, гладко езеро и му казах какво искам.
Липсваше ми – вдигна пара то. – Ела да плуваш!
Скоро – обещах.
Алабастрови руни изскочиха от черните дълбини, проблясвайки на повърхността.
Беше толкова лесно. Аз исках, то даваше. Винаги там, винаги готово.
Загребах ги и ги притиснах една след друга върху Среброто.
Когато и последната беше на мястото си, повърхността започна да се къдри като сребриста вода. Прокарах пръсти през нея и водите се отдръпнаха, оттеглиха се до черните краища на огледалото и ме оставиха да се взирам през мъглив път, който преминаваше през гробище. Зад надгробни плочи и гробници пълзяха и се влачеха мрачни създания.
Среброто избълва струя леден въздух.
Стъпих в него, в огледалото.
Както подозирах, той беше свързал Сребра, които да оформят проход, по който никой натрапник не би могъл да мине жив, защитавайки своето подземно жилище.
Преди девет месеца, ако бях в състояние да открия как да вляза в него, щях да бъда убита на първите няколко стъпки. Бях нападната в мига, в който пристъпих вътре. Когато първият поток от зъби и нокти ме застигна, езерото ми незабавно предложи помощ и аз приех без колебание.
Една пурпурна руна блестеше в дланта ми.
Нападателите ми се оттеглиха. Те я мразеха, каквато и да беше.
Завихрях мъгла до кръста си, поглъщайки голия пейзаж. Оголени дървета грееха като жълти кости на нездрава лунна светлина. Рушащи се надгробни камъни се накланяха под остри ъгли. Мавзолеи се издигаха зад порти от ковано желязо. Тук беше адски студено, почти толкова мразовито, колкото в Ънсийли затвора. Косата ми се заледи, веждите и космите в носа ми се покриха със скреж. Пръстите ми започнаха да изтръпват.
Преходът от това Сребро към следващото беше неусетен. Всички бяха такива. Баронс беше много по-умел в свързването на Сребра от Даррок и, изглежда, беше по-вещ дори от Ънсийли краля.
Не забелязах промяната в околната среда. Внезапно бях с един крак в ледено гробище и с другия в душна пустиня с черен пясък и слънце, което блъскаше жега надолу към мен. Плъзнах се напред в изгарящата пещ и моментално бях пресушена. Нищо не ме нападна в този обгорен терен. Чудех се дали самото слънце не спира определени нарушители. Следващото огледало ме ужаси. Внезапно се бях озовала под вода. Не можех да дишам. Паникьосах се и се опитах да се върна.
Но в Ънсийли затвора също не бях способна да дишам.
Спрях да се боря и полуплувах, полувървях по океанското дъно на някаква планета – не нашата, защото ние нямахме риба, която изглеждаше като малък подводен параход с въртящи се колела от зъби.
Гладкото ми езеро предложи някакъв мехур, запечата ме вътре и всичко, което идваше към мен, отскачаше от него.
Започвах да се чувствам направо неразрушима. Самонадеяна. Дори започнах да вървя наперено.
Когато преминах още половин дузина „зони“, преливах от самоувереност. Моето тъмно езеро имаше отговор за всяка заплаха, която идваше към мен. Започвах да се опивам от силата си.
От пейзаж, който щеше да бъде наречен „Полунощ на далечна звезда“, ако беше картина, нахълтах в слабо осветена стая и примигнах.
Беше спартански обзаведена, старомодна и миришеше добре на силни опияняващи подправки. Баронс. Коленете ми омекнаха. Щом го подуша, започвам да мисля за секс. Аз съм безнадежден случай.
Веднага разбрах къде съм.
Под гаража зад „Книги и дреболии Баронс“.
Четиридесет и едно
Исках да го изследвам. И щях да го направя, ако не беше плачещото дете.
Ако трябваше да съставя списък с неща, които бих очаквала Баронс да е скрил от света и да е защитил толкова добре, детето въобще не би попаднало в него.