Разкритието на древния ръкопис

– Дорис Дей?

– Пинк Мартини.

– А! Не. Не чувам.

Вървяхме в тишина. Или по-скоро той. В моя свят тромпетите гърмяха и един клавесин дрънчеше, а аз с всички сили се опитвах да не започна да се въртя с широко разперени ръце по улицата и да пея: „Когато бях малко момиче, попитах майка ми каква ще бъда. Ще бъда ли красива, ще бъда ли богата? Ето какво ми отговори тя...“.

Нощта се беше оказала безкраен провал на всички фронтове.

Шинсар Дъб ни беше измамила и виновната бях аз. Аз бях тази, която можеше да я проследи. Имах съвсем малка роля и не бях успяла да я изиграя както трябва. Ако не се бях сетила в последната минута, тя щеше да пипне В’лане и вероятно да убие всички ни – или поне всички, които можеха да бъдат убити. А така просто бях предупредила В’лане достатъчно навреме, за да може да се пресее преди Книгата да е обърнала цялата сила на своето зло върху него и да го накара да я вземе от шийте зрящата, която стоеше там и му я предлагаше.

Беше подмамила Софи да я вдигне точно под носовете ни, докато всички бяхме съсредоточени там, където тя ме караше да мисля, че е.

Беше вървяла заедно с нас от Бог знае колко време, оплитайки ме с илюзиите си, а аз бях подвела тях. Почти до масово клане.

Бяхме се разбягали като плъхове от потъващ кораб, блъскайки се един в друг, за да се измъкнем.

Беше страшна гледка. Най-могъщите и опасни хора, които някога съм познавала – Крисчън, с неговите Ънсийли татуировки; Риодан, Баронс и Лор – тайнствените триметрови чудовища, които не можеха да умрат; В’лане и неговият отряд, които бяха буквално неубиваеми и имаха главозамайващи сили – всички бягаха от една малка шийте зряща, държаща някаква книга.

Книга. Магически том, който някакъв идиот беше направил, защото беше искал да изхвърли цялото зло от себе си, за да може да започне живота си наново като патриархален водач на расата си. Можех да му кажа, че опитите да изклинчиш от лични отговорности никога не свършват добре.

А някъде там навън тази нощ или утре, въпреки че никой нямаше да я търси или да се опита да я спаси, Софи щеше да умре.

Заедно с кой знае още колко?

В’лане се беше пресял до манастира, за да ги предупреди, че тя вече не е една от тях.

– Какво стана горе с Ловеца, госпожице Лейн?

– Нямам представа.

– Изглежда,, си имаше приятел. Мислех, че може да е Ловецът на наложницата.

– Не бях помислила за това! – принудих се да възкликна, сякаш смаяна.

Той ме изгледа сухо.

– Не ми е нужен друид от Келтърови, за да знам, че лъжеш.

Намръщих се.

– И защо?

– От доста време съм наоколо. Научих се да познавам хората.

– Точно колко дълго?

– Какво ти каза той?

Издишах, вбесена.

– Каза, че преди съм го яздила. Нарече ме „стар приятел“.

Едно от хубавите неща в разговорите с Баронс беше, че нямаше нужда да смекчавам думите.

Той избухна в смях.

Бях го чувала да се смее така открито толкова рядко, че смехът му сега почти нараняваше чувствата ми.

– Какво смешно намираш в това?