Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
– Разкарай се от главата ми, стара жено! – измърморих и изключих звука на радиото, така че аз да мога да ги чувам, а те да не могат да чуват мен. Не исках никой да чуе свистенето на крила, което рязко се беше появило до мен. Тези крила бяха твърде големи, за да принадлежат на Ловеца, върху който бях.
Загледах се през кожестите крила на моя Ловец към този, който летеше в тандем с нас.
К’Врук.
Нощенвятърлетявисокосвободеееен.
Трескаво проверих вътрешния си радар. Това едва ли беше мисъл, типична за Шинсар Дъб, но не можех да рискувам. Едва когато бях сигурна, че Книгата е на земята, можех да дишам спокойно отново.
Какво правеше К’Врук тук, ако Книгата не го беше довела? Мислите му бяха по-малко думи и повече наблюдение на момента.
Беше ли К’Врук... щастлив?
Той обърна глава настрани и ми хвърли зъбата усмивка с кожести устни. Върховете на крилата му ограничаваха размаха на моя Ловец и го караха да се изправи тревожно.
– Какво правиш?
Какво си ти?
– А?
Аз летя.
Погледнах го безизразно. Беше натъртил на думата „аз“.
Преди ме яздеше – той пуфтеше с упрек. – Стар приятел.
Взирах се в него озадачена.
Очите ми се присвиха. Очевидно беше част от някаква конспирация, която да ме накара да мисля, че аз съм Ънсийли кралят. Но това беше купчина глупости, която нямаше да приема.
– Върви си! – размахах ръце към него като към муха. – Къш! Махай се от тук! – къшках на крайност, по-окончателна от смъртта.
Слабо осъзнавах, че Баронс крещи в радиото ми.
Ловецът обърна кожестата си усмивка напред и заплува спокойно до нас, едва движейки огромните си крила, носейки се на вятъра. Беше пет пъти по-голям от моя Ловец, няколко къщи от кожени крила и подкови, огромни очи-пещи и каквото държеше цялата тази ледена чернота заедно. Докато се носеше из тъмното небе, вятърът, който се отлющваше от колосалното му тяло, вдигаше пара като сух лед.
– Върви! – изръмжах.
– Мак, къде е Книгата, по дяволите? – гласът на Риодан звучеше тенекиено по радиото. Бяхме по-високо, отколкото имах намерение да се издигна. – Къде си? Не те виждам там горе. Виждам двойка Ловци, които летят заедно, но не виждам теб. Мамка му, ако този не е огромен!
Супер! Точно каквото ми трябваше. Някой да погледне нагоре и да ме хване да летя рамо до рамо с любимото Ламборгини на Ънсийли краля. Включих с палец звука на радиото.
– Тук съм. В облак. Дръжте се! Ще ме видите след няколко минути – излъгах.
– Няма облаци там горе, Мак – каза Лор.
Крисчън отсече грубо:
– Лъжа, МакКайла. Опитай отново! С кого летиш?
– Къде е Книгата? – настоя В’лане.
– Тя е... О, ето я! Проклятие! Сега е на четири преки на запад, към доковете. Ще се сниша, за да огледам по-отблизо.
Когато смуших моя Ловец да се спусне, К’Врук се гмурна с нас.
– Госпожице Лейн – настоя Баронс, – защо летиш с Ловеца, който уби Даррок?
Тридесет и девет
Отказаха да ми позволят да кацна.
Не можех съвсем да ги обвиня.
Не беше само защото имам мое лично Сатанинско „крило“ (тази нощ на земята нямаше никой, който да не е топнал пръст в нещо тъмно в някакъв момент), а защото се безпокояха, че Книгата някак ще улови К’Врук и тогава всички ще бъдем, ами... К’Врукнати.
Не можах да го отпратя. Ловецът, който наричаше себе си нещо по-окончателно от смъртта, просто не искаше да ме остави. И една тайна част от мен беше малко развълнувана от това.
Летях над Дъблин със Смъртта.
И това беше нещо шеметно за барманка от малко градче в Джорджия.
Трябваше да гледам от въздуха как се развиваше разгромът. А това наистина беше разгром.
Те я притиснаха, обградиха я с камъните, постепенно приближавайки, докато накрая не я заковаха на стълбите на църквата, в която бях изнасилена. Трябваше да се зачудя дали тя не знаеше това и не се опитваше да ме обърка.
Продължавах да очаквам да проговори в ума ми, но тя не го направи. Нито веднъж. Не промълви нито дума. За първи път в близост до мен тя не се опита да ме обърка. Реших, че камъните и друидите може би имат заглушаващ ефект.
Докато гледах, те придвижваха камъните (изток, запад, север и юг) все по-близо и по-близо, докато оформиха кутия три на три метра около нея.
Мека синя светлина започна да се излъчва между камъните, сякаш оформяше клетка.
Всички се отдръпнаха.