Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Познах хартията и почерка на пълната страница моментално. Бях виждала писанията на Лудата Мери преди, въпреки че не можех да чета древен ирландски галски.
Обърнах я, сдържайки дъха си. Да, той я беше превел!
АКО ЗВЯРЪТ НА ТРИТЕ ЛИЦА НЕ Е ЗАДЪРЖАН ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО ПЪРВИЯТ МРАЧЕН ПРИНЦ УМРЕ, ПЪРВОТО ПРОРОЧЕСТВО ЩЕ СЕ ПРОВАЛИ, ЗАЩОТО ЗВЯРЪТ ЩЕ СЕ Е НАТЪПКАЛ СЪС СИЛА И ЩЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛ. ЩЕ ПАДНЕ САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ МУ ЗАМИСЪЛ. ТОЙ, КОЙТО НЕ Е КАКВОТО Е БИЛ, ЩЕ ВЗЕМЕ ТАЛИСМАНА И КОГАТО ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪТРЕ Е ПОБЕДЕНО, ЩЕ БЪДЕ И ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪН.
Прочетох го отново.
– Какъв талисман?
Колко точен беше преводът? Беше написал: „Той, който не е каквото е бил“. Беше ли Даррок единственият, който можеше да се слее с Книгата? Дагиъс също не беше това, което е бил. Можех да се обзаложа, че и Баронс отговаря на това условие. Наистина, кой от нас беше същият? Какво мъгляво изявление. Едва ли можех да го нарека окончателен критерий. Татко щеше да е в апогея си в съда с такава мъглява фраза.
„По времето, когато първият мрачен принц умре“... Вече беше твърде късно, ако беше вярно. Първият мрачен принц е бил Крус, който не можеше да е още жив. Поне веднъж за последните седемстотин хиляди години щеше да е показал лицето си. Някой щеше да го е видял.
Но дори да беше още жив, в мига, в който Дани беше убила мрачния принц, дошъл в килията ми в манастира, вече е било твърде късно за първото пророчество.
Прекият път беше талисман. И Даррок го имаше.
Нещо дразнеше подсъзнанието ми. Грабнах раницата и започнах да ровя из нея, търсейки таро картата. Изсипах съдържанието, взех картата и я разгледах. Жена, която се взираше в далечината, докато светът се въртеше пред нея.
Какъв беше смисълът? Защо МЗО (или фар дорка, както той беше заявил) ми беше дал точно тази карта?
Старателно си отбелязах подробностите от облеклото и косата ù, континентите на планетата. Определено беше Земята.
Проучих ръба на картата, търсейки скрити руни или символи. Нищо. Чакай! Какво беше това около китката ù? Изглеждаше като гънка на кожата ù, докато не погледнах отблизо.
Не можех да повярвам, че съм го пропуснала.
Беше изработен в ръба, хитро скрит като нещо като пентакъл, но аз познавах формата на клетката, която приютяваше камъка. Около китката на жената беше намотана верижката на амулета, който Даррок беше откраднал от Малуш.
Момчето със замечтани очи се беше опитало да ми помогне.
Талисманът от пророчеството беше Амулетът. Амулетът беше прекият път на Даррок!
Беше на една ръка разстояние от мен, когато Шинсар Дъб беше спукала главата на Даррок като грозде. Бях го докоснала. Беше толкова близо. И в следващия миг вече бях на нечие рамо и Амулетът беше изчезнал.
Усмихнах се. Знаех къде да го намеря.
Като мъж Баронс колекционираше антики, килими, ръкописи и древни оръжия. Като звяр колекционираше всичко, което съм докоснала. Торбичката с камъните, пуловера ми.
Независимо от формата му, Баронс издирваше лъскави дреболии, които му миришеха добре.
Нямаше начин да го е зарязал онази нощ. Бях го докоснала.
Пъхнах пергамента, превода и картата таро в джоба си и се изправих.
Беше крайно време да открия къде отиваше Джерико Баронс, когато напуснеше книжарницата.
Не беше много далеч.
Бях готова да се обзаложа, че през цялото време, откакто го познавах, никога не е отивал твърде далеч.
Когато стигнах последното стъпало, го подуших. Лек намек за мирис висеше във въздуха пред кабинета му. А в кабинета си той държеше своето Сребро.
През цялото време, докато бях При-я, не го бях виждала да спи. Аз се отнасях, но всеки път, щом се събудех, той беше там, с тежки клепачи над блестящи тъмни очи, гледаше ме, сякаш беше лежал там и само беше чакал да се претърколя и да поискам отново да ме чука. Винаги готов. Сякаш живееше за това. Спомних си изражението ми, когато се беше протегнал върху мен.
Спомних си как беше отговорило тялото ми.
Никога не бях използвала екстази или някой от наркотиците, които приятелите ми бяха опитвали. Но ако беше като да си При-я, не можех да си представя защо бих искала да го направя съзнателно.
Част от ума ми беше все още буден по някакъв замъглен начин, докато тялото ми беше напълно извън моя контрол.
Ако той плъзнеше ръка по кожата ми, аз почти крещях от нуждата да е вътре в мен. Щях да направя всичко, за да го имам там.