Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Някои – отвърна Манон. – Синьокръвните твърдят, че са способни на ясновидство.
– А други кланове?
– Казват, че за Древните миналото, настоящето и бъдещето се сливат едно в друго.
Елин поклати глава и тръгна към вратата, водеща към коридора, обточен с малки каюти. Роуан скочи от такелажа и се преобрази в движение, приключвайки тъкмо когато краката му стъпиха на дървения под. Без дори да ги погледне, изхвърча след нея в коридора и затръшна вратата след тях.
– Това пък какво беше? – озадачи се Фенрис.
– Една от Древните – пророни умислено Дориан и се обърна към Манон. – Баба Жълтонога.
Всички погледи се стрелнаха към него. Но пръстите на Манон докоснаха ключиците й – точно на мястото, където огърлицата от белези, дело на Баба Жълтонога, още белееше по врата на Елин.
– Тази зима беше в твоя замък – обясни му Манон. – Работеше като ясновидка.
– И какво, казала е нещо по въпроса? – скръсти ръце Едион.
Той знаеше за посещението й, спомни си Дориан. Едион му беше признал, че открай време държи под око вещиците – изобщо всички важни играчи в кралството.
Манон изгледа високомерно генерала.
– Баба Жълтонога наистина беше ясновидка; могъщ оракул. Обзалагам се, че веднага е разпознала кралицата. И е видяла какво възнамерява да продаде на онзи, който й предложеше най-висока цена. – Дориан опита да не изтръпне от спомена. Елин беше заклала Жълтонога, когато вещицата бе заплашила да продаде неговите тайни. Но дори не му беше загатнала, че и нейните са в опасност. Манон продължи: – Жълтонога със сигурност не й е казала нищо в прав текст; несъмнено е използвала загадъчния си език. За да се побърка кралицата, разгадае ли мистерията.
Тя стрелна многозначителен поглед към вратата, през която бе излязла Елин.
Никой от тях не продума дори докато закусваха със студена овесена каша.
Явно готвачът не беше оцелял в нощното клане.
***
Роуан почука на вратата на собствената им баня. Беше я заключила. Беше влязла в стаята им, после в банята и се беше заключила вътре.
А сега повръщаше.
– Елин – изръмжа тихо той.
Насечена глътка въздух, пак повръщане – и още повръщане.
– Елин – озъби й се пак, умувайки колко ли време беше благоприлично да изчака, преди да изкърти вратата.
Дръж се като принц, беше го смъмрила миналата вечер.
– Не ми е добре – отвърна му приглушено накрая.
Гласът й беше празен, безизразен – не го беше чувал такъв от доста време.
– Тогава ме пусни, за да ти помогна – каза й с възможно най-спокойния си, разумен тон.
Беше се изолирала от него – от него.
– Не искам да ме виждаш в такова състояние.
– Виждал съм те да се напикаваш. Ще понеса и повръщането. Не че не съм те виждал да го правиш и преди.
Десет секунди. Още десет секунди му се струваше достатъчно време, преди да натисне дръжката и да направи бравата на парчета.
– Просто... дай ми минутка.
– С какво те разстрои Фенрис?
Чул беше всичко от мачтата.
Пълна тишина. Като че издърпваше първичния ужас обратно в себе си и го натъпкваше в някое кътче на душата си, където да не го вижда и чувства, за да забрави за съществуването му. За да не му каже за него.
– Елин.
Дръжката се завъртя.
Лицето й беше пепеляво, очите й – зачервени.
– Искам да говоря с Лизандра – обяви тя с пресеклив глас.
Роуан погледна кофата, която беше напълнила наполовина, вдигна очи и към побелелите й устни. И потта по челото й.
Сърцето му спря в гърдите, като се замисли, че... че може и да казваше истината.
И защо й беше лошо. Опита да долови мириса й, но тясното пространство бе превзето от миризмата на повръщано и морска вода. Той отстъпи назад, пропъждайки мислите. И без да продума повече, напусна стаята им.
Изпаднал във внезапно вцепенение, издири хамелеонката, която се беше върнала от разузнавателната мисия и поглъщаше студената си закуска, добивайки човешки облик. Щом изслуша молбата му с угрижен поглед, Лизандра се подчини мълчаливо.
Роуан се преобрази в ястреб и полетя толкова нависоко, че корабът се превърна в полюшваща се точка под него. Облаците охладиха крилете му, а ревът на вятъра заглуши паниката, кънтяща в сърцето му.
Искаше да се загуби в пробуждащото се небе, докато оглеждаше за опасности, да дойде на себе си, преди да се върне при нея и да й зададе въпросите, чиито отговори навярно още не беше готов да чуе.
Брегът изникна пред взора му и единствено магията му попречи да падне като камък от небето заради картината, която първите лъчи на слънцето му разкриха.