Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Никой ли няма да и помогне? — задави се Каран.
— Ами моят народ? — изохка Малиен, впила жаден поглед в Аакан. — Ами моят свят?
Кароните се бяха вцепенили. В миг-два се вмести цяла вечност. Лицето на Игър се кривеше. Той изпружи ръка към кълбото, гърбът му се изви, очите се ококориха. Яростно извлече от паметта си знанията за Тайното изкуство, погребани дълбоко през десетилетията на лудостта му, и извърши нещо нечувано. Сноп синкав огън проби Стената, пренесе се по целия Път между световете и стопи машината насред залата в Аакан в нажежена буца. Скупчените наоколо аакими се запремятаха във всички посоки.
В кълбото се открои лицето на Мейгрейт. Тя протягаше ръце към Каран, сякаш умоляваше да я върне на Сантенар, но беше късно. Пътят бавно се сви, кълбото избледня. Блещукащите слоеве на Възбраната припламнаха и изчезнаха завинаги.
Всичко приключи. Равновесието бе възстановено. Игър се захлупи по лице, безсилен да шавне. И Каран се отпусна на дивана с тих стон.
Лиан се заблуди, че е мъртва, и опря чело в тялото й, но усети топлия й дъх.
— Как си загуби косата? — прошепна му тя.
— При пожар. Само че този път друг го подпали — припряно се оправда летописецът.
И двамата помнеха как, за да я измъкне от плен на гашадите, той изгори до основи старата къща в Нарн, та бяха принудени да изкъртят пода, за да се спасят.
Каран пък се сети за първите му нелепи думи, с които се запознаха.
— „Аз съм Лиан. Дойдох да те спася“ — промърмори унесено и му се ухили, както само тя умееше да дразни.
— А аз се уплаших преди малко, че си умряла! — поклати глава той с укор.
Каран прихна, отвори очи и плъзна ръка по раменете му.
— Да, размина ми се на косъм, но сега съм по-добре. Много по-добре.
Безчувствеността от хрукса спадаше и болки в цялото тяло я замъчиха. Не непоносими като преди, но достатъчно силни, за да пропъдят всяка мисъл за касапницата в Шазмак и другаде през този ден, а и за загубата на Мейгрейт.
Игър лежеше недалеч от нея, мяташе се в такова прилошаване от магия, че не можеше да се сравни с нищо друго. Свръхчовешкият изблик на мощ го бе опустошил. Сега приличаше на изсъхнал труп, макар Идлис да вярваше, че ще се опомни.
Лиан поседя при Каран около час, после го повикаха да се погрижи за мъртъвците заедно с всички останали. Искаха да почетат всеки умрял според обичаите му, както подобаваше. А трябваше и да се отърват от убитите твари, за да не плъзнат зарази.
Затова Каран беше сама, когато я издебна лорскът, от когото се отърва с късмет в тунелите. През деня хитрият звяр се бе притаил, защото се боеше от Пазителите, но гладът накара дързостта му да надделее. От няколко часа никой не идваше да провери защо Пазителите вдигат тревога.
Сега съществото беше още по-зле ранено. Пострада от двамата гашади, които нападна, а жилавата им плът изобщо не утоли безмерния му глад. Добра се до Каран чак в залата, като ловко отбягваше малкото патрулиращи гашади, но понасяше ударите от безбройните Пазители. Едната му ръка с изпокъсани сухожилия висеше безполезна, на другата липсваха три пръста. Изпод спечената кора на раната от изгаряне се процеждаше гъста гной, воняща на гнилоч.
Но най-после намери плячката — сочната червенокоса женска. Този път нямаше да му се изплъзне. Лорскът се взираше в нея толкова увлечено, че дори не забеляза Игър, докато не го настъпи по лицето.
Игър кресна и лорскът отскочи на два разтега от него. Каран се събуди в миг. Отначало се заблуди, че пак й се привижда заради хрукса. Огромната зала пустееше. Нямаше кой да я спаси.
— Ох, Лиан… — смънка гласно. — А аз повярвах, че всичко е в миналото. Къде си сега?
Лорскът помнеше добре находчивостта й и постоя, загледан изпитателно в нея. Накрая протегна ръка предпазливо към корема и.
С ъгълчето на окото Карай забеляза тъкмо този, който бе въплътил всичките й надежди и страхове. Лиан се връщаше да извлече навън поредния труп и бе чул вика на Игър, Грабна меча на Рулке от пода и се втурна право към чудовището. Размахваше огромното оръжие като месарски сатър.
— Лиан — хладнокръвно отбеляза Каран, — това е лоша приумица. Няма да нанесеш дори един удар.
Колкото и да бе изнурен, лорскът се завъртя с плашеща бързина и се хвърли срещу човека. Лиан замахна свирепо с меча, звярът се наведе и грамадната му длан помете с глух удар противника. Лиан се превъртя във въздуха и падна на рамо, но незнайно как още стискаше дръжката на меча. През разкъсаната дреха се виждаха кървави разрези по ребрата му.
Каран знаеше, че никой не би оцелял, след като ноктите на лорск се забият с такава сила в него. Край на всичко…