Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Ала Лиан се надигна като по чудо, макар че пъшкаше. Квадратните стъпала на звяра зашляпаха по пода към противника. Каран направи единственото, за което се сети, а и би успяла само в този ден, докато хруксът още сгорещяваше кръвта й. Яростно стовари съзнанието си върху лорска.
Озова се насред чуждо отчаяние и още по-страшна болка от нейната. Надзърна през очите на чудовището, усети го как вдига здравата си ръка, за да разкъса Лиан. Опита се да наложи властта си, но сякаш се напъваше да помести канара. Бореше се с десетократно по силни мускули, срещаше съпротивата на воля, която й беше равна във всичко. Пак опита единствено възможното — направи замаха на лорска неточен. Ръката му се стрелна над главата на Лиан. Звярът изрева и в миг отхвърли натрапницата.
И Каран видя със собствените си очи невероятна гледка. Лиан се подпря на коляно и вдигна меча отдолу, все едно изгребвате тор с лопата. Каран търсеше в себе си сили за още едно нападение с мисъл, а наточеното като бръснач острие закачи шията на лорска и сряза голяма артерия. Звярът заподскача в кръг, падна до дивана и издъхна.
Тя се вторачи в дланта му. Ноктите и на последните два пръста бяха изскубнати. Само затова Лиан не бе изкормен. Той я доближи, залитайки. — Не го казвай — помоли и я прегърна лекичко.
— Кое? „Дойдох да те спася“ ли? — засмя се тя сподавено. — Нямах намерение.
— Бездруго винаги съм искал да бъда не герой, а разказвач. — Е, сега си герой. Истински. Но аз си го знаех отдавна.
47. Вечни изгнаници
Сутринта Идлис донесе рамка от метал и кожа и я приспособи да обхваща плътно гипсовите превръзки по тялото на Каран от кръста до пръстите на краката. Регулира няколко пружини да опъват ходилата й, за да попречат на костите да се разместят.
— Това ще ги закрепи, докато зараснат — каза на Лиан. — Трябва да остане така поне шест седмици.
Лиан се загледа в рамката.
— Струва ми се ужасно неудобна. А и как ще?… — обърна се към Каран, но се смути и не довърши въпроса.
Тя се засмя.
— Как ще се грижа за телесните си нужди ли? Ще си имам болногледач, разбира се. Ако наистина ме обичаш, ще го направиш за мен, а когато най-сетне се измъкна от тези железа, ще те възнаградя. Естествено и себе си.
Идлис вдигна малката й длан към устните си и я целуна. Тя вече не настръхваше от допира на еластичната му кожа. Смяташе го за свой приятел.
— Ще идвам всяка година на този ден в Готрайм — обеща Идлис, — защото може би ще се нуждаеш от хрукс. Няма кой друг да ти го осигури — само ние знаем как да го приготвяме. Ако пък съм ти необходим по-рано, прати вест в Пимир. Разположен е на южния бряг на Карама Малама — Морето на мъглите. Тръгвам да догоня Йеча. Желая ви късмет!
— И на тебе — отвърна Каран. — Сега имате бъдеще пред себе си. Ела в Готрайм и ако аз мога да ти бъда полезна в нещо.
Малиен доближи носилката.
— Сигурно ме мразиш и презираш… — плахо смънка Каран. Малиен се наведе и приглади косата й да не пада в очите.
— Свързва ни родство и винаги ще те обичам.
— Ала аз предадох сродниците си и помогнах на Рулке.
— И пак беше права в решението си. Това е минало, Каран. Но ти можеш ли да простиш на нас — аакимите, за всичкото зло, което сторихме на тебе и на семейството ти? — на свой ред се притесни Малиен.
Аакимите се затвориха при тялото на Тенсор за бдението, продължило един ден и една нощ. Всеки произнесе прощалното си слово. На следващото утро положиха тялото в отдавна определената за него гробница, дълбоко в катакомбите на стария град.
— Той вече няма да напусне любимия си Шазмак — промълви Малиен. — А никой от нас няма да види родния ни Аакан. Ние сме вечни изгнаници.
— Още ли ви е мъчно след толкова хилядолетия? — промърмори Лиан. — И дедите ви са родени на Сантенар, нали?
— Да, но копнежът е вкоренен в душите ни. Всички си мечтаем как ще отидем на поклонение в Аакан. — Тя въздъхна. — А сега ме е обзела тревога. Видя ли изригващите вулкани? Какво ли е сполетяло моя свят?
— Би ли могла да промениш нещо?
— Не. Моят народ на Аакан сам ще посрещне с участта си, била тя добра или лоша.
— Но вие какво ще правите?
— Предполагам, че всички ще се запътим към нашите градове на изток и все някак ще си намерим място в този свят. Никога не сме били чак толкова велики, колкото си въобразявахме, но умеем да оцеляваме. Свърши се дългото ни заслепение от глупостта. Насърчава ни и мисълта, че дългото робство на Аакан също е свършило. Могли сме да не допуснем тези четири тежки хилядолетия, ако сме имали смелостта да се опълчим на кароните.