Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Погребаха и Мендарк, и другите покойници в Шазмак. От нанолета бе останал тънък слой злато и сажди по пода. Аакимите изкъртиха плочите, стриха ги и ги пуснаха трошица по трошица в Гар заедно с пепелта от труповете на тварите от пустотата. В хаотичното си блуждаене повредената машина бе минала и над флейтата. Локвичката стопено злато се бе просмукала в пукнатините на пода.
Изкъртиха и тези плочи, които също хвърлиха по малко в реката. Бяха се зарекли да постъпят иначе с останките от флейтата, но сега не можеха да направят нищо друго.
Закрепиха на носилка рамката, в която беше Каран. Костите й зарастваха едва от десет дни, но не можеха да се бавят повече в Шазмак. Потеглиха пеша — порталът на Шанд бе изчезнал безвъзвратно заедно с Възбраната. На Сантенар не бе останал друг, който имаше способността да отваря портали, а Шанд се бе превърнал в безволна сянка. Загуби и Ялкара, и Мейгрейт. Не виждаше защо да проточва още живота си.
— Защо не се опиташ все пак да прехвърлиш всички ни в Готрайм? — попита с досада Лиан, когато стигнаха до края на моста от метална паяжина.
Каран вече понасяше трудно друсането.
— Не ме интересува дали още е възможно да бъдат отваряни! — озъби му се старецът. — Тайната ще легне в гроба с мен! По-добре ще е за нас, ако някои неща бъдат забравени.
— Ами ти, Игър?
— Ако ще да имах на разположение сто портала, не бих си мръднал пръста да помогна на нея — студено натърти Игър.
Явно си бе втълпил, че Каран е виновна, задето е загубил Мейгрейт.
Имаха да изминат дълъг път по стръмнините, а нощем студуваха, особено на брулената от ветровете пътека покрай Гар. Колкото и меко да стъпваха носачите, болката пронизваше Каран на всяка крачка. Нощем лежеше с отворени очи и си спомняше как й олекна от хрукса. Жаждата й за опиата не беше непреодолима, но не я оставяше на мира като досаден сърбеж.
Веднъж Лиан помоли Шанд да поговорят насаме.
— Преди време каза, че би искал да направиш нещо за мен, за да заличиш бедите, които ми навлече.
— Така е — равнодушно потвърди старецът. — Какво искаш от мен?
— Каран носеше древна сребърна верижка, която намерихме в Катаза. Ти си я оставил при прекупвач в Туркад, докато аз бях в тъмниците. Тази верижка й е много скъпа. Ако можеш да я върнеш някак…
Шанд се сепна.
— Може да е… трудничко. Заради бъркотията около тези войни.
— Поне ще се опиташ ли?
— Ще се опитам — извърна се Шанд и побърза да се отдръпне.
Пет дни се влачиха, докато излязат от високите планини и стигнат до хребета, спускащ се покрай Каркарон към Готраймската гора. Късно през шестия ден подминаха мрачните руини, стърчащи на билото. Каран пак се замисли за своя баща и още по-силно закопая за хрукс.
Вървяха и по тъмно — не искаха да нощуват на тази пътека. Спряха да хапнат при беседката до Черното езеро, отдъхнаха един час и продължиха. Носачите станаха още по-предпазливи, защото топящият се сняг заливаше изсечените в скалата стъпала. Лиан, на когото беше ред да държи носилката отзад, се залисваше в спомени.
— Къде се отнесе? — обади се Каран.
— О, само си мислех, че предишния път аз бях на носилка. А ей тук насреща ни изскочи транксът.
— От тази грижа се отървахме, отдавна е мъртъв.
— Колко ли като него вилнеят из Сантенар?
Пътуването сякаш нямаше край, но най-после се спуснаха в подножието на канарите и нагазиха в размекнатата земя, от която се подаваха първите зелени стръкчета на пролетта. Поеха по утъпканата пътека към имението Готрайм. Каменните комини и зелените покриви се подадоха над билото на хълма. Готрайм изглеждаше овехтял, потъмнялото от времето скеле се проточваше край едното недовършено крило, в градините имаше само гола пръст.
— Да не са си тръгнали всички? — уплаши се Каран. Влязоха в двора през Двукрилата порта и зърнаха няколко деца да се гонят между лехите и неиззиданите докрай стени. Една от черешите в градината тъкмо разцъфваше. От задната врата излязоха възрастните, сред тях стърчеше прегърбената фигура на белокосия Рейчис — непоклатимата опора на Готрайм, а и на нейния живот след смъртта на баща и. Каран въздъхна дълбоко. Значи всичко щеше да се нареди някак.
Предложиха да я отнесат горе и да я настанят на голямото легло, но тя не искаше и да чуе.
— Сложете ме ей там — посочи между камината и прозореца в старата част на къщата. — Това ще ми е постелята, докато не ми свалят гипса. Искам всичко да ми е пред очите.
Тази вечер празнуваха с припасите на аакимите, донесени от Шазмак, и вино от избата на Каран. Пъхаха неспирно дърва в печката, за да може всеки от пътниците да се изкъпе. Каран пък изтърпя по неволя да я бършат с влажна кърпа.