Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Сепна я пронизващ ушите крясък. Фейеламор подскочи — поредната сянка се гмурна между върховете на дърветата с плющене на ципести криле и ръмжене. Настани се на един от горните клони и започна да рови с клюнеста глава на дълга шия, за да хване жертвата, която опитваше да се скрие. Подгоненото същество имаше твърде човешки очертания.
Главата се стрелна напред с пъргавина, немислима за толкова голямо животно, и дългата човка стисна ръката на човека. Между клоните започна шумно боричкане, после хищник и жертва се запремятаха заедно надолу.
Дългите криле се разпериха малко над земята. Съществото кацна непохватно, а младата жена, очевидно принадлежаща към расата на фейлемите, се отскубна. Залази трескаво през дебелия слой сухи листа и се озова лице в лице с Фейеламор. Зяпнаха се взаимно. Можеше да й бъде дъщеря — същата светла, почти безцветна коса, прозирна кожа и златисти очи. Жената щеше да е прекрасна, да не бяха парчетата смрадлива кожа, в които бе облечена. И самата тя вонеше, покрита с мръсотия. Погнусата на Фейеламор не можеше да се опише.
Младата жена протегна ръце към нея, от гърлото й се изтръгна сумтене — явен зов за помощ.
Крилатият хищник разпери криле, но се задоволяваше да ги наблюдава. „Бои се от мен — сети се Фейеламор. — Разпознава силата ми.“ Жената пак заломоти нещо. Фейеламор се поддаде за миг на желанието да и помогне, но я възпираше прозрението, че нейният народ, най-извисената човешка раса, е стигнал до такова падение. Нима бе унищожила цяла друга раса и бе затънала в поквара и подлост заради това животно?
Жената отстъпи пред уплахата и се хвърли край нея, за да потърси укритие в развалините. Звярът подскочи, шията му се проточи напред и човката стисна единия й глезен. Фейеламор не шавна. Хищникът вече държеше жертвата с ноктите си. Изгледа съучастнически Фейеламор, изтласка се във въздуха и се скри над дърветата. Писъците на жената още отекваха в съзнанието на Фейеламор.
Всичко беше ясно. Останалите на Талалейм фейлеми, някога тънещи в изобилие, сега се криеха в пещери и в листака на дърветата във вечен страх. След като прогониха мариемите, толкова се уповаваха на властта, която им даваха могъщите духовни дарби, че бяха забравили нещо важно — извън техния свят борбата за оцеляване продължаваше с все същата жестокост.
Горите вече поглъщаха прекрасните им творби, пожарите щяха да довършат опустошението. Губещи полека човешките си черти, фейлемите се превръщаха безвъзвратно в животни. Сигурно щяха да се съхранят като вид, но само за да опипват тъпо и да грухтят над безценните съкровища на някогашната си цивилизация, преди времето да превърне в прах и последния остатък от нея.
„Свършено е с нас“ — рече си Фейеламор, докато пъплеше обратно по хълма.
— Целият ни живот, стремежите ни са били лъжа — каза тя на Гетрен. — Защо не ви послушах… Но гордостта ми надделяваше. Отказвах да повярвам, че някое устройство ще се окаже непосилно за мен. Ама че съм глупачка! Сама го предрекох, но не вникнах в думите си: „Проникнах в Огледалото, когато бях в Катаза, и видях каквото исках да видя.“ — Заслужаваме участта си — потвърди Гетрен. — Отказахме се от благородството си, когато извършихме подлост спрямо мариемите. Избрахме кривия път и вървяхме все по него оттогава.
— Аз ви водих по кривия път. Аз съм едно с фейлемите и с Талалейм! — Фейеламор огледа просълзена съсипията. — Това зло бе породено от злото у мен и жертвата трябва да направя пак аз.
Тръгна по склона към гората, където три грамадни дървета бяха рухнали и пламтяха буйно. Фейлемите викаха подире й.
— Можем да победим и този враг! — увещаваше я Халал. — Можем да си върнем света.
Фейеламор не пожела да ги чуе и само отвърна:
— Врагът е в самите нас.
Изобщо не трепна, когато горещината опърли косата й и оголи главата подобно на череп. Протегна ръце към погребалния си огън, сякаш го прегръщаше, за да прочисти злото от нея.
И както я бяха следвали дотук през вековете, един по един фейлемите влязоха в пламъците.
46. Истински герой
В Шазмак останаха само Мейгрейт, Каран и втрещените гашади. Когато Фейеламор се прехвърли, ослепителното избухване отново бе уплътнило изтънелите останки от Възбраната.
Мейгрейт държеше ръката на Каран и се взираше с покруса в смазаното тяло на своята приятелка. Клепачите на Каран се вдигнаха и зелените очи отвърнаха на погледа й със слаба усмивка.
— Направихме го. Ти и аз… Кой би помислил?
Клепачите й пак закриха очите и тя като че се смали още повече. Бледото й лице се изглади неподвижно като восъчна маска.
Шокът и загубата бяха направили самата Мейгрейт безчувствена към болката от многото рани. От мехурите по обгорялата й ръка се процеждаше слуз, дълбокият разрез на бедрото й се спускаше чак до коляното. Навсякъде по тялото си имаше натъртвания и драскотини. Но още нищо не бе свършило, тя съсредоточаваше волята си за окончателната задача — възстановяване на равновесието между световете. Само да не се бе отказала толкова лесно от наследството си… И сега как да намери Пътя към Аакан?