Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Затруднението се отлагаше, обаче и през есента Каран не би могла да събере толкова пари, ако ще реколтата да е нечувано добра.
Сутринта останалите от задругата продължиха към Туркад — тепърва трябваше да се прочиства навсякъде из Сантенар, а и предстояха големи промени в техния свят.
— Все някой трябва да се заеме с тази работа — подхвърли Игър, прегърбил се на седлото, — макар и да не виждам смисъл.
Каран им махна за сбогом през отворената врата, след малко и Лиан се прибра вътре.
— Свърши се най-после…
Той се затътри през голямата дневна към кухнята.
„Нищо не е свършило — рече си Каран, — няма и да свърши.“
Отпусна глава назад и се загледа в почернелите от сажди греди на тавана. В къщата беше съвсем тихо.
— И ти ли ще ме изоставиш? — попита го следобед. — Сигурно се каниш съвсем скоро да тръгнеш към школата. Май ти дотягам.
— Нямам такива намерения. — Лиан я зави по-добре и седна до нея на възглавница. — Какво те прихваща?
Тя се обля в сълзи.
— Почти две години чакам този ден, а всичко се обърна надолу с главата. Я ме виж — саката, негодна за нищо. И Игър накрая ще ми отнеме Готрайм. И… и…
— Кажи де.
Тя извърна глава встрани.
— Прекалено е гадно. За нищо не ме бива. Искам да си отидеш. Върни се в школата и си намери друга.
Лиан се слиса и реши, че е време да се разберат. — Вярно е — проточи той, — имам си приятелка в школата. Изобщо не е като тебе, нали знаеш. Висока, гъвкава, с прекрасна тъмна коса, а и големи обли…
Каран ахна, заби юмрук в корема му, после се помъчи да свие на топка горната половина на тялото си.
— Само те дразня — кротко се оправда Лиан и дръпна ръцете й, които закриваха лицето. — Значи все пак не искаш да се махна. — Не искам…
— Сега ще видим мога ли да намеря препъни камъка. Да не си мислиш, че ще те зарежа, защото не можеш да имаш деца? Тя се подпря да седне, колкото и да я заболя. — Откъде знаеш?
— Нали си трикръвна! — Лиан я прегърна. — От толкова време ми е ясно.
И… ме искаш въпреки това? Не обичаш ли децата? — попита го недоверчиво.
— Много бих се радвал да имаме деца. Но тебе обичам по-силно.
Полежаха прегърнати, макар че им пречеха и рамката, и гипсовите превръзки. А и Каран още беше напрегната като опънато въже.
— Има и друго, нали? — подкани я Лиан.
— Хруксът! Вече не мога да не мисля за това. Надявах се тази жажда да изчезне постепенно, а тя се засилва с всеки ден.
Лиан помълча. Само тя можеше да надмогне пристрастяването.
Той би я подкрепял с всичко, което измисли. И как по-точно? Престраши се да направи нещо, което обмисляше по целия път от Шазмак дотук.
— Чудя се не искаш ли да чуеш една кратка приказка…
— Каква приказка пък сега? — сприхаво се изненада Каран.
— За приспиване — прикотка я той с най-благия си глас на разказвач.
— Не е време за сън!
— Това не пречи. То се знае, започва с думите „Имало едно време…“ — Романтична ли е? Харесвам романтичните истории.
— Може би — сви рамене Лиан.
Каран въздъхна и опря глава на рамото му.
— Имало едно време момиченце с червена къдрава коса и зелени очи. Тя си оставала весело дете дори в трудни времена, а времената все били трудни за нея. И баща и умрял, и майка й. Горкото момиче намирало утеха само в една мечта. Но когато пораснала, животът й станал толкова тежък, че се простила и с мечтата си.
— Що за мечта била тя? — настрои се подозрително Каран.
— Ами тя знаела — подхилваше се лукаво Лиан, — че сред всички мъже разказвачите са най-привлекателни, най-храбри, а и най-добрите любовници.
Тя изпухтя презрително.
— Горката глупачка!
„Успявам!“ — насърчи се Лиан и продължи:
— Още от малка си мечтаела да се омъжи за разказвач.
— Брей!
— И то не кой да е от тях. Нямало да се задоволи с друг освен майстор-летописец от Школата на преданията, и то най-хубавия и смелия.
— Нямам търпение да ме запознаеш с него — увери го тя ехидно.
— Когато разказвачът й се усмихвал, все едно слънцето се показвало в небето след цяла седмица дъждове. А когато слушала сказанията му, топяла се от удоволствие…
— Сега да чуем и лошата част — настоя Каран.
— За жалост този разказвач имал и един-два недостатъка, макар и мънички…
— Знам я тази приказка, струва ми се — промърмори Каран и стисна ръката му. — Той бил непоносимо суетен и толкова горд от изкуството си, та чак стигал до наглост! Нищичко не знаел, а си въобразявал, че е научил всичко на този свят. Любопитството му било безмерно и все си пъхал носа в чуждите дела, защото не можел да се сдържи. А в другото освен своя занаят бил толкова нескопосан, че било цяло чудо как успявал да се прехранва. Една крачка не правел, без да падне на носа си. Питам се…