Тайната на Ботичели

После всички поехме по поредния величествен коридор, украсен с поредните стенописи, и се озовахме в поредната грандиозна зала, в която бяха подредени от край до край четири дълги маси във формата на квадрат. Аз поздравих ерцхерцога и му благодарих сърдечно за палтото. Той изкашля нещо учтиво на своя чудат диалект — вероятно беше комплимент, защото ми се хилеше с вълча усмивка. После каза нещо, което прозвуча като „Ursus maritimus“. Вярно е, че покрай брат Гуидо бях понаучила някоя и друга латинска фраза, но дълбоко се съмнявах в точността на превода, който се опитах да направя — възможно ли е наистина палтото ми да е дар от някоя велика бяла мечка, която е плувала в студените северни морета? Усмихнах се, кимнах и учтиво отстъпих назад. Оставих ерцхерцога на изпитаните трикове на майка ми.

Нямах големи надежди за храната, защото до този момент всичко в Кастело Ронколо ни връщаше назад във времето най-малко със стотина години, до рицарите от древността. Вече чувах пращенето на цепениците в огромните огнища, благодарение на които в залата бе толкова запушено, че човек едва успяваше да си види ръцете. Местните кучета също бяха заели местата си край масите и въртяха опашки в очакване на тлъстите хапки. Оставаше само шутът. Който не закъсня. Появи се някакъв дребен глупак, облечен в шарени парцалки, който започна да изпълнява очевидно местни фолклорни песни, но по-скоро виеше, отколкото пееше — факт, потвърден и от хрътките, които съвсем скоро се включиха във воя му. Накрая някакъв друг тип наду невъобразимо голям планински рог и банкетът започна. Междувременно той пък започна да подскача и да се върти като лунатик и да пошляпва късите си кожени панталонки и други части от тялото си в странен ритъм. Зачудих се дали не е попрекалил с виното, но докато гледах номерата му, ми хрумна една идея.

Както беше обичаят, двете с Марта се хранехме от една и съща чиния — да не би някой да се опита да отрови наследницата на дожа. А този банкет се оказваше с всеки следващ момент все по-странен. Изостаналостта на това място се бе предала и на храната — поднесоха ни селска храна от опушена шунка, която наричаха шпек, отвратително вонящи местни сирена, кестени и чудати дребни тестени топчици, на които май им викаха кнедли. В този момент си спомних с копнеж за масата на баща ми и за прекрасната риба и спагети, с които ежедневно се хранехме. Но точно сега храната беше последната ми грижа — вниманието ми бе насочено към каната с вино, определена за мен и Марта. Храната може и да беше проста и селска, но пък виното беше в изобилие — жълто като пикня и поставено пред нас в глинени гърнета, опаковани в планински лед. Само след една голяма глътка от него вътрешностите ми се смръзнаха. Много добре. В случая беше добре, че по принцип не обичах виното, защото точно тази нощ имах нужда от бистра глава. Затова бутнах каната настрани и започнах да наливам на Марта — наблюдавах я как изпи на един дъх първата чаша, след което пак й налях. Лакомата вещица побърза да изгълта на един дъх и нея.