Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Значи сме се лъгали — отвърна нацупено Хюрем. — Мислехме, че одобрението на господаря ни е достатъчно. Значи трябвало и везирът да ни харесва.
В отговор на този откровен укор султан Сюлейман прегърна момичето и каза:
— Невероятна си. На никого нищо не спестяваш.
— Така е — отвърна кокетно Хюрем. — От чуждите усти няма да излезе друго освен лъжа, измама, лицемерие, предателство или нападка. В сърцето на вашата робиня няма друго освен любов към господаря ѝ. Каквото мислим или чувстваме, казваме го открито. Нищо не спестяваме. Не познаваме лъжата, измамата и лицемерието. Затова сме откровени.
— Целуваме тези твои устни. — Падишахът спря откровенията ѝ с пламенна целувка. После изведнъж попита: — И Ибрахим паша ли не е напълно искрен според теб?
Хюрем усети, че темата става опасна. Мушна ръка в пазвата на Сюлейман и започна да гали гърдите му.
— Ех, Ваше Величество, длъжни ли сме да слушаме какво излиза от устата на великия везир? — отговори тя, усмихвайки се похотливо.
— Като каза „да слушаме“… — Сюлейман изведнъж се изправи, сложи глава на корема на Хюрем. — …я да чуем има ли нов пътник в лоното ти?
Хюрем пожела да умре на мига. Може би Сюлейман се съмняваше в нея. Сигурно някой му беше пошушнал нещо.
„Съвземи се! Успокой се! — укори се тя. — Ако знае нещо, така ли ще се държи? Но и аз трябва да спра да върша глупости…“
Погали дяволито косата на мъжа.
— В корема на робинята ви Хюрем няма пътник, но… Ако Негово Величество пожелае, по всяко време можем да направим.
Същата нощ Хюрем се отдаде на султан Сюлейман с пламенно желание. За да забрави последните събития, младият падишах се понесе по вълните на страстта и до сутринта потъваше в морето от наслада, дарена му от любимата жена. Гмуркаше се в нейния шеметен водовъртеж, хвърляше се в пламъците на любовната нега, сякаш искаше да потуши пламъка на Хюрем. Отдавна се бе развиделило, слънцето вече се извисяваше, когато той падна изтощен от любовна умора и се предаде на съня. А Хюрем си мислеше в прегръдките на Сюлейман: „Пътникът дали потегли? Преди две вечери ли тръгна? Или тази нощ? Господи, моля те, нека е тази вечер. Нека е тази вечер!“
Седмици наред Хюрем ходеше в хамама по три-четири пъти на ден. Струваше ѝ се, че някаква миризма се е пропила в нея още от онази злощастна нощ, в която нямаше нищо върху себе си освен собствената си кожа. Чия миризма бе това? На Фредерик ли? Или на смъртта? Настръхваше от тази мисъл.
Мерзука гледаше с тъжни очи как господарката ѝ, седнала до една курна, търкаше кожата си, сякаш искаше да я одере, и се обливаше с вряла вода от златни и сребърни тасове. Татарското момиче въздишаше, но нямаше как да увери наивната си господарка, че следите от греха, на който и тя беше свидетел, не може да се отмият с вода и сапун.
А през нощите се разразяваха отново и отново любовни бури. Сюлейман бе изненадан, но и щастлив от този вулкан от страст у Хюрем. Падишахът се радваше не само на лудата наслада, той много обичаше да разговаря продължително с жена си. Една нощ момичето внезапно попита:
— Защо еничарите завъртяха казаните, султане мой?
Падишахът отвърна с палаво изражение:
— Какво са направили, какво са направили?
— Защо завъртяха казаните?
Когато се успокои от гръмкия си смях, Сюлейман се пошегува с нея:
— Не се казва „завъртане на казана“.
— А какво, султане?
— Обръщане. Да обърнат казана.
Хюрем лекичко се изкикоти.
— Добре, така да е. Защо обърнаха казана?
— Защо ли?
— Да. Каква е причината? Видели ли са друг хан така справедлив, така щедър и всесилен като господаря на света, че да проявят такава наглост?
— Оплаквали се от държавата ни.
— От държавата ли? А ако попитаме дали са се оплаквали от Ибрахим ага, султанът ще сметне ли, че неговата робиня е престъпила границата?
Сюлейман се засмя доволен.
— Не — каза той. — Няма да си помислим, че си прекалила, но ще си кажем, че отново ревността на Хюрем ханъм личи като изпъкнала вена.
Тя се опита отново да разпали страстта му с горещия си дъх, но Сюлейман вече беше толкова изморен, че не можеше да помръдне дори и крайчеца на пръста си.
— Изобщо не е така — измърка тя.
— Войниците искат война. Мислят, че се пазим от походи. Щом няма война, няма и плячка.
Хюрем погали брадата на Сюлейман.
— Ако ме питате, и вашите воини, и народът си мислят, че сте ги изоставили.