Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Ела с мен.
Макар че чу тупурдията по коридорите, Хюрем не можа да се отърси мигновено от връхлетелите я чувства. Иконата на Дева Мария все още стоеше в ръката ѝ. Първа изтича Мерзука.
— Какво става?
— Отвори!
Джафер влетя като буря, втурна се към Хюрем и коленичи пред нея.
— Какво има, Джафер? Нещо лошо ли се е случило?
— Господарят ни е потушил бунта!
Сякаш изведнъж всичко наоколо грейна. Вестоносецът от Истанбул не се стърпя и се шмугна вътре без разрешение.
— Веднага щом чу за бунта, султан Сюлейман изостави лова и се върна в Истанбул. Дори не изчака везирите и агите, които го придружаваха. Подкара коня си право към казармата на еничарите. Глух за всякакви молби, с извадена сабя, той се вряза сред размирниците. Стотици, дори хиляди стрели бяха насочени към него, но синът на Свирепия не знае що е страх. Замахна със сабята към врата на един бунтовник и го уби на място. После удари и следващ. Още една глава се търкулна на земята. Чак когато свети маслото на трима души, си пое дъх и извика: „Ах, вие, мерзавци! Какви войници сте, какви мъже сте, така ли служите на господаря си? Хайде, какво стоите? Ето ме. Кой от вас ще ми вземе главата?“ Трябваше да видите това! Всички забиха погледи в земята. Войниците хвърлиха в краката на падишаха сабите и копията си и се предадоха. Докато везирите и пазачите пристигнат, султан Сюлейман отдавна бе приключил въпроса. Изпроводи ме да повикам Хюрем ханъм в сарая, гнездото ѝ я очаква.
Вестоносецът плачеше от вълнение, докато разказваше. А слушателите — от щастие и радост, че са се спасили. Хюрем не знаеше какво щеше да прави сега.
Добре. Сюлейман потуши бунта. Ами ти? Как ще потушиш греха и мъката от убийството, Хюрем?
Когато тръгваха, още преди слънцето да се покаже иззад възвишенията отсреща, пред Чичекли хан настана нов смут. Полските търговци припряно впрягаха конете в каретите си. Никой от тях не обелваше и дума.
Един от кочияшите отиде да поразпита.
— Онзи, младият полски търговец — каза, — сутринта го намерили мъртъв в леглото. Като гръм от ясно небе. Преди два дни беше здрав и прав, а днес го няма. Колко е жесток животът, нали?
— Много — смотолеви Хюрем, избягвайки погледа на Джафер. — Много е жесток.
XLIII
Решиха, че състоянието на Хюрем е плод на страха, който беше изживяла. Една съвсем различна хасеки се бе завърнала от Чичекли хан — мълчалива, нещастна, умислена.
А Сюлейман потъпка всички правила и посрещна семейството си в двора на харема. Веднага взе Михримах в прегръдките си, целуна я и започна да я милва:
— Принцесата ми, моята малка принцеса!
Момиченцето погледна небръснатата с дни брада на баща си и протегна малките си пръстчета, за да я хване и оскубе. След това дойде ред на принц Мехмед. Падишахът милваше децата си и това стопи за миг ледовете в сърцето на Хюрем.
— Ваше Величество, султане мой, Бог да ви поживи! Султанатът ви да е безкраен! Никога да не ни се налага да оставаме без вас — помоли се тя.
Сюлейман се наведе бавно към ухото ѝ и прошепна:
— Липсваше ни, Хюрем.
Падишахът излекува мъката от раздялата още същата нощ. А Хюрем имаше нужда да се пречисти. Чувстваше се мръсна. Дори да изсипеше морета с вода върху себе си, пак нямаше да измие петното. Как можеше да се избави от мръсотията, полепнала по всяко кътче на душата ѝ? Как щеше да изчисти съвестта си? Как щеше да победи омразата, която чувстваше към себе си? Тази ненавист течеше по вените ѝ, отравяше цялото ѝ тяло. Единственото чувство, което жаждата за власт не можеше да понесе, беше самосъжалението. Ами убийството? Как щеше да се отърве от мисълта за него? Как щеше да забрави, че само с един поглед бе изпратила на смърт мъжа, в чиито ръце минута по-рано бе стенала от наслада?
— Какво ѝ е на красавицата ми с розови страни? — попита няколко пъти Сюлейман.
— Вероятно е от вълнението, Ваше Величество — успя да извърти тя нещата. — Тревогата, че съм далеч от вас, и радостта, че се събрахме с моя султан, дойдоха в повече на вашата робиня. Сърцето ми отмаля от това двойно напрежение.
Но на султана не му се слушаха извинения. Целуваше я, прегръщаше я, а ръцете му достигаха и най-интимните кътчета по тялото ѝ. Хюрем настръхна, когато си спомни другите пръсти, които преди две вечери я докосваха на същите места. Тези пръсти вече бяха мъртви.
Сюлейман хвърли зрънце грозде в устата си и попита: