Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Тази мисъл й подейства необяснимо облекчително. Повъзвърнала силите си, тя отново се заизкачва по стъпалата.

Беше подминала нишата и се беше изкачила почти на следващото ниво, когато си спомни за чинията. С положителност нищо не би могло да се промени за времето от сутринта, когато я беше видяла, докато слизаше по стъпалата… но дори да беше така, нямаше право да я пропусне. Рейчъл, управителката на камериерките, никога не пропускаше нищо. Въпреки че краката я боляха и схванатите й колене запротестираха, въпреки че единственото, което й се искаше, беше да се дотътри до тясната си стаичка и да се строполи на леглото, тя се насили да се обърне и тръгна надолу по стъпалата.

Чинията беше празна.

Рейчъл дълго не откъсна очи от нея. Значението на опразнената чиния проникна съвсем бавно в съзнанието й.

Гутулф се беше върнал.

Изуми се, че стиска чинията и подсмърча.

„Немощна бабичка такава — упрекна се тя. — Защо ревеш? Защото някакъв мъж, с когото никога не си разговаряла и който дори не знае името ти, който по всяка вероятност вече не знае дори собственото си име, е дошъл и си е взел парче хляб и глава лук от някаква чиния?“

Но още докато се хокаше, усети лекотата на глухарчето, което си бе представила преди малко. Той не беше умрял! Ако войниците търсеха него, все още не го бяха намерили. И се беше върнал. Сякаш граф Гутулф беше разбрал как се тревожи за него. Съзнаваше, че подобна мисъл е абсурдна, но имаше чувството, че се е случило нещо изключително важно.

Щом се посъвзе, избърса енергично сълзите си с ръкав, след това извади сирене и сухи плодове от торбата си и ги сложи в чинията. Провери и покритата чаша — водата също я нямаше. Изля вода от меха си в чашата. Тунелите бяха сухо и прашно място и несретникът много скоро щеше да ожаднее отново.

Приключила с приятните си занимания, Рейчъл отново се заизкачва, но сега стъпалата не й се струваха толкова стръмни. Не беше успяла да го намери, но беше жив. Знаеше къде да дойде и щеше да го направи пак. Може би следващия път щеше да я изчака и да си поговорят.

Но какво щеше да му каже?

„Какво и да е, каквото и да е. Поне да си поговоря с някого. Поне да си поговоря с някого“.

Като си тананикаше някакъв псалм, Рейчъл крачеше към тайната си стаичка.