Повелител на сенките [bg]

Внезапно наблизо се разнесе трополене. Нещо беше паднало. Дру замръзна. Да не би в стаята да имаше още някой? До ушите й достигна тиха ругатня — не на английски, а на испански. Не можеше обаче да е Кристина. Кристина никога не ругаеше, пък и гласът беше мъжки.

Диего? Сърцето й, тайничко увлечено по него, прескочи един удар и тя се показа иззад бюрото.

А после изписка шокирано. Другият човек в стаята също изписка и седна на облегалката на стола.

Не беше Диего. Беше нефилимско момче на годините на Джулиън, високо и слабо, с рошава черна коса и мургава кожа. Беше покрит със Знаци и татуировки — думи пълзяха по ръцете му и се обвиваха около ключицата му.

— Какво… какво става? — попита Дру, изтръсквайки валма прах от косата си. — Кой си ти? Какво правиш тук?

Помисли си дали да не извика. Естествено, всеки ловец на сенки можеше да влезе във всеки Институт, но обикновено най-малкото натискаха звънеца.

Момчето изглеждаше притеснено. Вдигна ръка, сякаш за да я възпре, и тя зърна проблясването на пръстен, върху който бяха гравирани рози.

— Аз… — започна той.

— О, ти си Хайме — досети се Дру, заляна от вълна на облекчение. — Братът на Диего.

Лицето на момчето потъмня.

— Познаваш брат ми?

Имаше лек акцент, по-силен от този на Диего и Кристина, от който гласът му придобиваше наситена мелодичност.

— Донякъде — отвърна Дру и се прокашля. — Живея в Лосанджелиския институт.

— Една от семейство Блекторн?

— Казвам се Друзила. — Тя протегна ръка. — Друзила Блекторн. Наричай ме Дру.

Той се засмя някак сухо и стисна ръката й. Неговата беше топла.

— Хубаво име за хубаво момиче.

Дру усети, че се изчервява. Хайме не бе така съвършено красив като Съвършения Диего (носът му бе мъничко по-голям, устата — прекалено широка и подвижна), ала имаше искрящи кафяви очи, с невероятно дълги и черни ресници. Освен това от него се излъчваше нещо, някаква енергия, която Диего не притежаваше, колкото и красив да беше.

— Кристина сигурно ти е наприказвала цял куп ужасни неща за мен — каза той.

Дру поклати глава и си прибра ръката.

— Нищо не ми е говорила за теб.

Кристина не би направила нещо такова, помисли си Дру. Не би я сметнала за достатъчно голяма, за да й се довери, да сподели тайните си с нея. Дру знаеше само това, което се изплъзваше неволно на другите момичета.

Не че би си го признала пред Хайме.

— Колко разочароващо. На нейно място аз не бих престанал да говоря за мен. — В крайчетата на очите му се появиха бръчици. — Искаш ли да седнеш?