Повелител на сенките [bg]

След като се покатери по стената на къщурката и се озова на покрива, Ема протегна ръка на Джулиън, за да му помогне да се качи върху покрития с плочи покрив.

Беше наклонен леко и издаден от двете страни на къщата. Ема се приближи до ръба, който се подаваше над входната врата.

Оттук капанът се виждаше съвсем ясно. Марк им беше казал коя бе най-добрата примамка: пискитата обичаха мляко и хляб, и мед. Освен това обичали и мъртви мишки, но Ема нямаше намерение да стигне толкова далеч. Тя харесваше мишките, въпреки дълбоката омраза на Чърч към тях.

— Остава само да чакаме — заяви Джулиън и приседна на ръба на покрива. Купичките с мляко и мед и чинията с хляб бяха отвън, проблясващи изкусително върху купчинка листа близо до пътеката, отвеждаща до вратата.

Ема се настани до Джулиън. Небето беше безоблачно синьо, ширнало се до мястото, където се сливаше с по-тъмната синева на морето. Бавни рибарски лодки оставяха бели дири по повърхността на водата, глухият грохот на вълните контрастираше с повеите на топлия вятър.

Нямаше как да не си спомни всички пъти, когато двамата с Джулиън бяха седели на покрива на Института, потънали в приказки, зареяли поглед към океана. Брегът може и да беше друг, ала всички морета на света бяха свързани.

— Сигурна съм, че не може да няма някакъв закон, забраняващ пленяването на пискита, без разрешение от Клейва — каза тя.

— Lex malla, lex nulla — отвърна Джулиън, махайки съжалително с ръка. Това беше мотото на рода Блекторн: Лошият закон не е никакъв закон.

— Чудя се какво ли мото имат другите родове. Знаеш ли някои?

— Мотото на рода Лайтууд е „Имаме добри намерения".

— Много забавно.

Джулиън я погледна.

— Не, наистина, това е мотото им.

— Сериозно? Какво е тогава мотото на Херондейл? „С изваяни черти, но изпълнени с терзания"?

Джулиън сви рамене.

— „Ако не си знаеш фамилията, тя вероятно е Херондейл"?

Ема избухна в смях.

— Ами родът Карстерс? — попита, докосвайки Кортана. — „Имаме меч"? „Тъпите оръжия са за загубеняци"?