Колелото на Осхайм [bg]

— Защитавайте ме! — Задълбах мислено, търсейки онова, което караше Колелото да откликва на моя зов.

Като един пластимасовата армия завъртя глави към Джон Резача и тези, които се намираха най-близо до мъчителя, безмълвно се метнаха върху него, вкопчиха се в ръцете и краката му, посегнаха да му издерат очите с твърдите си пластимасови пръсти. Той падна под тях с животински писък. Още и още от моите голи защитници се хвърляха върху купчината тела, докато го скриха напълно.

С цялата армия, стичаща се към растящата купчина, околността се разчисти достатъчно, за да видя Хенан, застанал наблизо: зяпаше верните ми воини, докато крачеха покрай него. Снори и Кара се приближиха на конете си, следвайки манекените.

— Само ти можеш да го направиш, Джал. — Снори поклати глава, като се мъчеше да скрие една усмивка.

— Какво?

— Цялата сила на Колелото е на твое разположение… а ти правиш петстотин голи жени?

— Можеше да направиш дракон — обади се Кара. — Всичко, за което се сетиш, е възможно.

— А защо ти не го направи? — Май го казах малко троснато. — Кротко, момче! — Отидох до Убиец, издавайки онзи цъкащ звук, който го успокояваше.

Кара смуши кобилата си след мен.

— За теб е много по-лесно да се бориш със собствените си творения. Много е опасно двама души да развихрят въображенията си едно срещу друго. Точно така са умрели повечето магове на развалата.

Огледах се. Чувствах се извънредно доволен от себе си.

— А бе като си помисля, добре ще ми дойде да пийна нещо.

Най-близкият манекен от тези, които все още ме пазеха, се обърна към нас и ми протегна златен бокал, напълнен до ръба с тъмно вино.

Откъм могилата тела, струпани върху Джон Резача, се донесе тихо стържене. Предполагах, че стриват костите му на прах.

— Това не ми се струва редно. — Снори слезе от коня си до мен и се взря в хаоса от тела, под които бе изчезнал Джон Резача.

— Мисля, че трябва да седна. — Обърнах се и открих разкошно тапициран диван, много приличащ на онзи, на който не ми даваха да сядам като дете в Римската палата. Сринах се в него и потънах в дебелото червено кадифе.

— Ха! Тук сме като богове! — Можех да получа всичко. Манекенът се приближи с виното ми. От миг на миг все повече заприличваше на Лиза. Вече имаше дълга черна коса, падаща по раменете, и плътта ѝ изглеждаше по-мека и не толкова пластимасова. Взех бокала. — Ела тук, Хенан! Имам торта. — И наистина имах, цяла кула на пет сребърни етажа, украсена със захарен крем и бели бадеми. Загребах една шепа и я натъпках в устата си.

Хенан дойде при мен и ми върна меча.

— Трябва да тръгваме. — Снори посегна да ме вдигне.

Плъзнах се настрани.

— Спокойно бе, човек. Не си разбрал правилно това място. — Вдигнах ръцете си, омазани с торта. — Признавам, че по едно време и аз се притесних малко. Но виж. — Млъкнах, за да преглътна захарната благина, и кимнах към манекена, който се приближаваше с брадвата му. Бях го моделирал като една от танцьорките, които срещнахме в цирка на Тапрут.