За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Тацит казва, че законът на дванадесетте таблици определял лихвата да бъде едно на сто на година. Очевидно е, че той греши; той е взел за закон на дванадесетте таблици друг закон, за който ще говоря по-нататък.
Ако законът на дванадесетте таблици наистина е определял това, не е ясно защо в споровете, които възникват по-късно между кредитори и длъжници, никой не се позовава на него. Ние не намираме никакви следи от тоя закон, когато става дума за заеми с лихва; освен това и най-малкото познаване на римската история ни убеждава, че подобен закон не е можел да бъде дело на децемвирите.
Законът на Лициний, издаден 85 години след закона на дванадесетте таблици, е бил един от тези временни закони, за които говорихме по-горе. Той е предписвал намаление на капитала чрез внасяне на лихвата за заема; остатъкът е трябвало да бъде издължен на три пъти, като се плаща на равни части.
В 398 г. от основаването на Рим трибуните Дуелий и Менений провели закон, който намалявал лихвата на 1% за година. Това е същият закон, който Тацит смесва със закона на дванадесетте таблици; първият закон, който установява определен лихвен процент у римляните. Десет години по-късно тоя процент бива намален наполовина, а още по-късно — отменен напълно; и ако се вярва на някои автори, от които се е ползувал Тит Ливий, това е било при консулството на Кай Марций Рутилий и Квинт Сервилий през 413 г. от основаването на Рим.
С този закон е станало същото, както и с другите закони, при които законодателят е довел нещата до крайност; намерил се е начин да бъдат те заобикаляни. Трябвало е да се създадат много други закони, за да бъде той утвърден, поправен и усъразмерен. В едни случаи са изоставяли законите, за да бъдат следвани обичаите; в други са изоставяли обичаите, за да бъдат следвани законите; но обичаите все пак вземали лек превес. Когато някой взема заем, той среща спънки в същия закон, който е създаден, за да защищава интересите му; противник на закона става и този, когото той защищава, и този, когото осъжда. Преторът Семпроний Азелиа бил убит от кредиторите, след като разрешава на длъжниците да действуват съгласно закона, за това, че се осмелил да напомни за строгостта на тоя закон, която те не можели да понасят.
Изоставям града, за да хвърля кратък поглед върху провинциите.
Аз казах вече, че римските провинции са бивали разорявани от деспотически и жестоки управления. Но това не е всичко: те са били разорявани и от лихварството.
Цицерон казва, че ония саламинци, които са искали да направят заеми в Рим, не са можели да сторят това по причина на закона на Габиний. Трябва да обясня що за закон е било това.
След като в Рим са били забранени заемите с лихва, били измислени какви ли не начини за заобикаляне на тоя закон; тъй като съюзниците и латинците не били подчинени на гражданското законодателство на римляните, хората започнали да прибягват до съдействието на някой латинец или съюзник, който си давал името и привидно играел ролята на кредитор. Така законът не постигнал друго освен едно подчинение на заемодавеца на нови формалности; разбира се, от това на народа не станано по-леко.
Народът започнал да се оплаква от тази измама и народният трибун Марк Семпроний провел чрез едно разпореждане на сената плебисцит, който разпространявал действието на закона за забрана на заеми с лихвен процент между двама римски граждани по сделки между римски гражданин и съюзник или латинец.
По това време съюзници се наричали народите на същинска Италия, простираща се до Арно и Рубикон, които не се намирали под управлението, установено за римските провинции.
Тацит казва, че това не попречило да се правят все нови и нови заобикалки на закона против лихвите. Когато не е можело вече нито да се дава, нито да се взема заем под името на съюзник, лесно е можело тоя съюзник да бъде заменен с провинциалист, който ще даде името си.
Явила се нужда от нов закон — против тази злоупотреба; и Габиний, създавайки прочутия закон, чиято цел била да спре подкупите при гласоподаването, е трябвало естествено да дойде до заключението, че най-добро средство за постигане на това е да се обезсърчат заемите; подкупите и заемите са имали естествена връзка; защото лихвите винаги са се увеличавали по време на избори, тъй като са били нужни пари за спечелване на гласове. Очевидно Габиниевият закон е бил разпространен и върху действието на Семпрониевото сенатско-консулско постановление за провинциите; защото саламинците не са можели да вземат пари в заем от Рим именно по силата на този закон. Брут, който е използувал чужди имена, им е дал четири процента на месец и наложил да се издадат две сенатски постановления, отнасящи се до това; в първото от тях е било казано, че този заем не трябва да се смята като закононарушение и че управителят на Силиция трябва да съди за това съгласно договора в документа на саламинците.