Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Не можех да ги изоставя… — прошепна дъщерята на Зан.
Мишани отново зарида, щом чу това. Богове, това клето момиче, набедено за спасителка от хората, което бе прекарало всяка секунда от последните десет години под смазващото бреме на хорските очаквания… Би ли могла да излезе от тази проклета гора без никакво обещание, след като стотици животи вече бяха пожертвани в нейно име? Не. Тя бе сключила сделка с Ксхианг Ксхи — жертвоприношение в замяна на помощта на духовете. Мишани можеше само да гадае как ли това бе раздирало душата й.
И ето че сега лежеше в обятията й с куршум в корема. Кожата й изглеждаше сивкава, а косата й бе мокра и разрошена. Сърдечният й ритъм ставаше все по-бавен и пулсирането му се виждаше под нежната кожа на ключиците й. Взорът й бе зареян някъде отвъд, където Мишани не можеше да надзърне.
— Помогни ми, мамо — прошепна Лусия с треперещ глас. — Не искам да умра. Не искам да умра.
Ала чернокосата жена не можа да й каже каквото и да било. В гърлото й се бе надигнала огромна буца, тялото й се разтърси от неизразима скръб и единственото, което можа да направи, когато Лусия издиша за последен път въздуха от дробовете си, беше да заридае безутешно.
По някое време след това Мишани чу стъпките на баракс Зан и вдигна поглед нагоре. Мъжът рухна на колене, а лицето му се изкриви от потрес; не можеше да повярва на очите си. Той не се опита да вземе тялото на дъщеря си от Мишани, защото това означаваше да признае, че Лусия наистина е умряла, че това наистина се е случило и че е изгубил детето си за втори и последен път.
Чернокосата жена се запита дали историците някой ден щяха да оправдаят тази загуба. Дали щяха да сметнат, че това си е струвало, за да победят чаросплетниците — дори на такава ужасна цена? Само дето още бяха далеч от победата. Да, армията на вещерите бе унищожена, но същото се отнасяше и за армията на Империята. Сега разполагаха единствено с жалки отряди, колкото да защитават територията си. Навярно положението на чаросплетниците беше същото, ала техните армии се развъждаха много по-бързо и бяха неизмеримо по-силни. И двете сили бяха претърпели невъзвратими загуби, които изравняваха временно резултата, но истината беше, че в дългосрочен план вещерите бяха излезли победители. Без тази армия те се нуждаеха от по-малко храна и можеха да изкарат още две години, а може би и три, с това, което имаха. А през това време нищо не им пречеше да предприемат нова офанзива, която никой вече не бе в състояние да спре. Империята просто бе отложила екзекуцията си.
Сега всичко зависеше от плана на Кайлин. Трябваше да унищожат вещерския камък. Това беше тяхната последна и единствена надежда.
Войниците, които бяха оцелели, стояха около билото на хълма и наблюдаваха безмълвно застиналата жива картина — мъртвата им спасителка, чиято глава лежеше в скута на Мишани; съсипаният баракс, паднал на колене; безстрастната Сестра. В душите им цареше същата тревога и несигурност, която изпитваше дъщерята на Мураки ту Коли, и те просто не смееха да се замислят за бъдещето.
Сред тях стоеше и една слаба жена с рошава коса и навъсено изражение. Тя постоя известно време там, наблюдавайки мрачно сцената, след което се обърна и се отдалечи. Мъката и смъртта не бяха нови за Номору; още като дете бе видяла предостатъчно и от двете, че да й стигнат за цял живот. Единствената й грижа в момента беше никой да не разбере кой всъщност бе изстрелял куршума, сложил край на живота на тяхната любима Лусия. Другото, което я глождеше, беше недоволството й от неточната й стрелба. Все пак се беше прицелила в главата на престолонаследничката.
Когато на следващия ден окото на Нуку се издигна над хоризонта, бойното поле беше пусто. Звездопадът — красивото атмосферно явление, съпътстващо края на всяка лунна буря — сипеше блещукащите си кристалчета, които отразяваха слънчевата светлина. Когато небесното светило се издигнеше високо в небето, оцелелите бойци на Империята щяха да подирят своите другари и близки, но за момента се бяха оттеглили, неспособни да останат и час повече сред кланицата, в която се бяха превърнали бреговете на Ко. Следите от присъствието на духовете бяха толкова силни, че нито лешояди, нито мухи смущаваха покоя на мъртъвците.
На северния бряг на реката, сред неизброимите пълчища Различни трупове, се издигаше неголяма могилка с размерите и очертанията на прегърбен старец. Лицето му — или там, където би трябвало да се намира лицето — представляваше съсухрен мъртвешки лик със зейнала уста.