Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Лусия! — изкрещя Мишани от калта. — Лусия! Спри ги!
Ала престолонаследничката не я чуваше, а Ксхианг Ксхи не й обърна никакво внимание. Той бе разперил ръце над главата на гостоприемника си като диригент на симфоничен оркестър. Сестрата, която стоеше до Лусия в качеството си на телохранител, местеше ужасения си взор от касапницата долу към девойката, неспособна да повярва на очите си.
В този момент един от войниците се изкатери с последни сили на хребета, преборвайки се с вятъра и дъжда, а умоляващият му поглед бе прикован в Лусия.
— Спаси ни! — извика той. — Спаси хората си!
Девойката обаче не каза нищо.
— Защо не искаш да ни помогнеш? — попита младежът.
Ксхианг Ксхи се обърна към него, обгърна го с гигантските си ръце и го смачка на кървава пихтия. Костите на войника изхрущяха зловещо.
Когато кръвта му плисна отгоре й, Мишани изпищя. Ужасът и потресът й бяха дошли в повече. Съзнанието й замръзна, а тялото й се вцепени.
Изведнъж тялото на Лусия се сгърчи рязко, сякаш някаква невидима сила я бе ударила в корема, а Ксхианг Ксхи нададе пронизителен, протяжен вой. Престолонаследничката падна на земята и се сви като смачкана на топка хартия. Древният дух, който продължаваше да е прикрепен към нея, започна постепенно да избледнява, а ефирното му тяло взе да се издължава на запад. То растеше и растеше, разтягайки се като сянка в края на деня, докато не се простря над цялото бойно поле и отвъд хоризонта, където се намираше гората Ксу. После перспективата внезапно се изкриви и Ксхианг Ксхи изчезна.
Това имаше незабавен ефект върху духовете — те започнаха да избледняват и изчезват, а водите на реката се успокоиха. Димът, който излизаше от кратерите, вече не се кълбеше във въздуха и се разсея, а вятърът утихна до лек бриз. Светкавиците също престанаха.
Възцарилата се тишина бе болезнена. Само Лунните деца останаха да стоят сред труповете, осеяли всичко наоколо. Те отпуснаха мечовете си и погледнаха към луните. Облаците се разпръскваха и усещането за нереалност, което витаеше във въздуха, изчезна. Дори дъждът намаля и след известно време спря.
Лунната буря беше свършила. Силуетите на Лунните деца проблеснаха за последен път и изчезнаха, а всяка от трите луни пое по своя път в успокоилото се небе.
Мишани лежеше, свита на кълбо, все още парализирана от ужас. Чувството, че опасността е отминала, бе прекалено голямо облекчение, за да е истина. Беше жива, беше жива, колкото и невероятно да звучеше това. Щеше да остане да лежи в калта много по-дълго, ако не беше едно — причината, поради която бе дошла тук.
Лусия.
Мишани се надигна и запълзя на колене и лакти към мястото, където лежеше престолонаследничката. Крехко създание на осемнадесет жътви, чиито подгизнали дрехи бяха залепнали за тялото й. На корема й бе разцъфнало голямо червено петно, което непрекъснато растеше. Точно там я бе прострелял куршумът.
Чернокосата жена извика през сълзи името й, след което я повдигна леко, така че главата на Лусия да застане в скута й, и я погали по косата. Очите на престолонаследничката бавно се отвориха — изглеждаха сини и далечни. Тя се опита да се усмихне, но вместо това се закашля и по брадичката й потече кръв.
— Съжалявам, мамо — прошепна девойката и Мишани разбра, че Лусия виждаше не нейното лице, а това на Анаис. Погледът й вече помръкваше.
— Шшш — рече чернокосата жена. — Недей да говориш. — Тя погледна към Сестрата, която стоеше до тях и ги наблюдаваше с безизразно изражение. Страховитият й грим изобщо не бе пострадал от дъжда. — Не можеш ли да й помогнеш? — попита остро тя.
Сестрата поклати глава.
— Силата, която я прикриваше от намеренията на чаросплетниците, я изолира и от нас. Не можем нито да я достигнем, нито да я изцерим.
— Тогава каква е ползата от вас? — извика й Мишани. Сестрата не каза нищо и чернокосата жена се обърна отново към Лусия. — Каква е ползата от вас? — повтори тя по-тихо, сякаш на себе си, докато от очите й бликаха сълзи.
— Не знаех — промълви престолонаследничката. — Не знаех, че ще отнемат живота на толкова много хора. Те погубиха толкова много, мамо. А ми казаха, че ще убият само неколцина. Няколко живота щели да са достатъчни, за да ги удовлетворят. Защото ни мразят. Това беше тяхната цена.
— О, мило дете… — проплака Мишани. — Защо? Защо го стори? Защо се съгласи?
Лусия се закашля отново. Гърдите и брадичката й бяха целите обагрени в пурпурно. Нощта беше призрачно тиха. Сякаш на света нямаше нищо друго, освен тях тримата на билото на хълма.